— Нищо. Както ти казах, не вярвам нищо да се разкрие, преди ония да се издънят. В реалността не е така, както по телевизията, където всички престъпления се разкриват. При полицията много от престъпленията остават неразкрити.
— Всичко това ми е известно — каза Ним, донякъде раздразнен, че Хари отново се впуска в лекторската си роля.
— Има обаче един момент — каза замислено началникът на отдела по защита на собствеността.
— Какъв?
— За известно време атентатите почти бяха спрели. Сега изведнъж отново се появиха на хоризонта, сякаш са намерили нов източник, откъдето да взимат експлозиви или пари, пък може и двете заедно.
Ним се замисли, а после смени темата:
— Какво става с кражбите на електроенергия?
— Няма кой знае какво развитие. Е, работим доста здраво, но хващаме все дребни риби. Вече сме предали на съда повече от двадесет нови случая на подправяне на данните на електромерите. Но всичко това е все едно да запушиш сто дупки, като знаеш, че има още десетки хиляди, ако имаш време и хора, за да ги откриеш.
— Какво става с онази административна сграда? Тази, която наблюдавахте?
— За „Зако Пропъртиз“ ли говориш? Все още я наблюдаваме, но до момента не е забелязано нищо подозрително. Имам чувството, че само си губим времето — за разлика от обикновено, този път Хари изглеждаше потиснат. Кой знае, помисли си Ним, докато му пожелаваше лека нощ, може би и настроенията са заразни и той е успял да зарази Хари със собственото си.
Все още се чувстваше неспокоен сам в цялата къща. На кого ли още да се обади?
Помисли си за Ардит, но отхвърли тази идея Ним все още не беше готов, ако някога можеше да бъде, да се справи с изненадващия изблик на религиозност у Ардит Но мисълта за Ардит му напомни за Уоли, когото наскоро бе посетил в болницата. Той вече беше извън всякаква опасност, но предстояха дълги и мъчителни месеци, ако не и години, на пластични операции. Напълно естествено духът на Уоли съвсем беше паднал. За сексуалната му неспособност не беше ставало дума.
Ним си спомни за Уоли донякъде с чувство на вина, когато се замисли, че неговите сексуални възможности продължаваха да бъдат незасегнати и че таман си мислеше на коя от своите приятелки да се обади. Имаше няколко, с които не се бе виждал от месеци, но които по всяка вероятност щяха да излязат с него да пият по едно питие, да вечерят и по-нататък — както си му е редът. Ако се напънеше малко, нямаше да му се налага да прекарва нощта сам.
Но нещо просто не му се занимаваше.
Може би Карен Слоун? Не. Колкото и да му беше приятна нейната компания, тази вечер просто не беше в подобно настроение.
Да отиде да поработи тогава? На бюрото му в GSP & L имаше купища непрегледани документи. Ако отидеше там, нямаше да му е за пръв път да използва тишината на нощта за по-продуктивна работа. Може би това не беше чак толкова лоша идея, тъй като участието му в публичните обсъждания на проекта Турнипа го откъсваше за доста продължително време от текущата му работа.
Не, нещо и тази идея не му харесваше за момента. Да си измисли някакво друго занимание.
Да се приготви за свидетелските показания, които трябваше да представи пред комисията в понеделник? Но той вече доста беше поработил над това…
Изведнъж една идея го осени, изскочила отнякъде, както филийката хляб изскача от тостер.
Въглищата!
Турнипа беше въглища. Без да се осигури доставката на въглища от Юга, проектът за електроцентрала в Турнипа би бил просто неосъществим. Но независимо от добрия теоретичен багаж, който имаше по този въпрос, на практика много от нещата не му бяха съвсем ясни. Причината беше много проста до момента в Калифорния нямаше електроцентрала, използваща въглища. Турнипа щеше да бъде първата.
Някак си трябва да посети една подобна електроцентрала, и то до понеделник… Така ще може да отиде на заседанието в понеделник с ясната картина в съзнанието си. Предчувствието му беше, а предчувствията рядко го лъжеха, че по този начин неговите показания биха били много по-обосновани и убедителни.
Това също щеше да реши проблема къде да прекара уикенда.
Но къде да намери подобна електроцентрала?
Когато му хрумна правилният отговор, той си сипа още едно уиски, седна до телефона и набра номера на централата в Денвър, щата Колорадо.
10
Полет №160 на Юнайтед Еърлайнз излетя от Уест Кост в 07.15 сутринта. Докато боингът набираше височина, утрешното слънце беше разрисувало хоризонта с червени и златисти краски. Светът изглеждаше чист и нежен, както винаги при изгрев, помисли си Ним — една ежедневна илюзия, която трае не повече от час.