Ним се настани удобно в креслото си. Той нито за миг не се поколеба да реализира своята идея за пътуването, която сутринта му се стори дори по-вдъхновяваща. Полетът щеше да продължи два часа и двадесет минути, а на летището щеше да го чака Търстън Джоунс, негов стар приятел.
Той придружи леката закуска, поднесена му от стюардесата, с една чаша бяло вино и пристигна на аерогарата в Денвър в приятно приповдигнато настроение.
Търстън Джоунс здраво стисна ръката на Ним, когато той излезе от залата за пристигащи пътници и направо го поведе към колата си, тъй като Ним имаше само една малка чанта.
Търстън и Ним бяха близки приятели и състуденти в университета в Станфорд. По онова време те споделяха всичко един с друг и имаше малко неща, които не бяха обща тайна Приятелството се поддържаше, независимо че вижданията им бяха редки, както и писмата, които си разменяха.
Те доста се различаваха в поведението си. Търстън беше тих и спокоен, със задълбочен вид, изключително умен и привлекателен по момчешки. Той не обичаше да се изтъква, но когато се налагаше, можеше да се намеси авторитетно. Притежаваше и невероятно чувство за хумор.
По някакво стечение на обстоятелствата Търстън беше направил същата кариера като Ним, и сега беше също така вицепрезидент по планирането на голяма енергийна компания в Колорадо. Търстън притежаваше и знанията за електрическите централи, използващи въглища, които липсваха на Ним.
— Как сте вкъщи? — попита Ним по пътя за паркинга. Приятелят му имаше прекрасен брак вече осем години с едно приятно английско момиче, което Ним много харесваше. Съпругата на Търстън се казваше Урсула.
— Добре. Надявам се и вие също.
— Не бих казал.
Ним се надяваше, че достатъчно ясно е показал нежеланието си да обсъжда семейните си проблеми. Очевидно бе така, понеже Търстън нищо не го попита, а направо продължи:
— Урсула много иска да те види. Естествено, ще спиш у нас.
Ним се опита да измърмори нещо като благодарност, докато се качваха в колата на Търстън, Форд Пинто. Приятелят му споделяше мнението на Ним, че големите автомобили само горят излишен бензин.
Денят беше ясен и слънчев. Докато се движеха по магистралата към Денвър, пред погледа им се откриха заснежените върхове на Скалистите планини.
Търстън каза малко срамежливо:
— Много се радвам да те видя пак тук, Ним. Дори и само да си дошъл, за да помиришеш въглищата.
— Идиотско ли ти изглежда, Търс?
Още предишната вечер по телефона Ним се бе опитал да му обясни внезапното си желание да се запознае по-отблизо с електроцентрала, работеща с въглища, и причините, които стояха зад този интерес.
— Няма такъв човек, който да каже кое е нормално и кое не е. От подобни публични обсъждания човек може направо да полудее. Нямам нищо против тях като факт, а по-скоро начина, по който се провеждат. В Колорадо сме на същото дередже: не ни позволяват да изграждаме нови електроцентрали, но когато недостигът на електроенергия стане по-осезателен, непременно ще ни обвинят в недалновидност.
— Централите, които искате да изградите, въглища ли ще използват?
— Точно така! Когато Бог е създавал света, е бил много щедър към Колорадо. Тук въглища има практически навсякъде, както в арабските страни отвсякъде блика петрол. И не само, че има достатъчно въглища, но и те са с много добри качества ниско съдържание на сяра, висота на горене, пък и залежите са много близо до повърхността и добивът им не представлява никакъв проблем. Но ти това го знаеш.
Ним кимна, а после каза замислено:
— На запад от Мисисипи има достатъчно въглища, за да се произвежда от тях електроенергия още триста и петдесет години. Разбира се, ако ни позволят да ги използваме.
— Ще отидем направо в централата ни в Чероки, на север от града — каза Търстън. — Тя е най-голямата и поглъща въглища като изгладнял бронтозавър.
— В тази централа горим приблизително седем и половина хиляди тона въглища дневно — каза директорът на централата в Чероки, като се опитваше гласът му да не бъде съвсем заглушен от многобройните помпи, вентилатори и смилащи въглищата устройства. Той беше симпатичен млад човек със сламеноруса коса, чието име — Фолгер — беше написано върху червената каска, която беше на главата му. Каската на Ним беше бяла и на нея пишеше „Посетител“.
Те стояха върху стоманената плоча отстрани на огромната котелна установка, в която под много високо налягане се вдухват предварително пулверизираните на съвсем дребни частици въглища. Във вътрешността на котелното въглищата моментално се възпламеняваха — всичко това се виждаше ясно през един малък отвор, защитен от многопластово стъкло, нещо като шпионка към ада. Височината на самото котелно се равняваше на една петнадесететажна сграда.