Риторичният въпрос на Причет, зададен с необходимата доза драматичност, предизвика одобрението на залата. Двама или трима дори изръкопляскаха.
Ним каза със спокоен тон:
— Разбира се, че този въпрос ме безпокои. Но го възприемам като необходимост, като компромис. Освен това става дума за съвсем малка част от тези земи…
— Това бе напълно достатъчно, мистър Голдман. Не е нужно да произнасяте речи. Въпросът е, че в стенограмата сте отговорили положително на поставения въпрос.
Причет замълча за миг, а после възобнови атаката си.
— Възможно ли е вашето пътуване миналата седмица до Колорадо да е продиктувано именно от желанието ви с очите си да видите какъв би могъл да бъде ефектът от това ваше начинание върху девствените кътчета на природата?
О’Браян отново скочи на крака:
— Протестирам!
Причет рязко се обърна към него:
— На какви основания?
О’Браян се обърна към председателя на комисията:
— Въпросът преиначава думите на свидетеля. Освен това въпросът предполага такова състояние на духа, каквото свидетелят не е споделял.
Председателят на комисията заяви безстрастно:
— Възражението не се приема!
Ним се обърна към Причет:
— Не, съвсем не беше това причината за моето посещение. Съществуваха някои технически моменти, в които исках да се уверя, преди да започне публичното обсъждане тази седмица.
Причет каза:
— Вероятно някои в тази зала ще ви повярват.
Подтекстът беше, че самият той изобщо не е убеден.
Последвалите въпроси не предизвикаха толкова напрегнати ситуации. Но за Ним беше пределно ясен ефектът на двете снимки и той донякъде се обвиняваше, че не бе могъл да се справи със ситуацията.
След приключването на въпросите на Родерик Причет председателят на комисията погледна списъка, който беше пред него, и попита:
— Желае ли организацията „Светлина и енергия за хората“ да разпита този свидетел?
Дейвид Бърдсонг се обади:
— Разбира се, че желае!
Председателят на комисията само кимна с глава и Дейвид Бърдсонг се качи на подиума.
Едрият мъж явно не смяташе да си губи времето с предисловия.
Той попита:
— Как дойдохте тук?
Ним го погледна учудено:
— Ако ме питате кого представлявам…
Бърдсонг грубо го прекъсна:
— Всички знаем кого представлявате — един огромен алчен конгломерат, който експлоатира хората! Аз имах предвид именно това, което вече попитах. — Как дойдохте тук?
— Дойдох с такси.
— Дошли сте с такси?! Такава голяма клечка. Искаш да кажеш, че този път не си си използвал хеликоптера?
Ним вече беше започнал да се усмихва, защото му беше пределно ясно накъде бие Дейвид Бърдсонг. Той отговори:
— Нямам личен хеликоптер и днес определено не съм дошъл с никакъв хеликоптер.
— Но понякога използваш хеликоптер, нали?
— Само при специални случаи…
Бърдсонг го отряза:
— Това няма значение! Въпросът беше дали използваш или не хеликоптер?
— Да, използвам.
— Хеликоптер, плащан с труд от събраните пари на консуматорите, които отиват за сметките за газ и електричество?
— Не, тези разходи не се плащат от постъпленията от сметките или поне не директно.
— Но индиректно плащат потребителите?
— Такъв извод би могъл да бъде направен за всеки един уред, използван в компанията…
Бърдсонг удари с ръка по облегалката на свидетелското кресло.
— Ние говорим именно за хеликоптера, а не за разни други уреди!
— Компанията разполага с няколко хеликоптера, които…
— Няколко хеликоптера!!! Значи имате и избор, както например дали ще карате линкълн или кадилак?
Ним каза с видимо нетърпение:
— Те се използват основно за оперативни въпроси.
— Но това не ви спира да ги използвате, когато имате нужда от тях, или си мислите, че имате нужда, нали?
Без да изчака някакъв отговор, Бърдсонг бръкна в джоба си и извади една изрезка от вестник.
— Това нещо трябва да ви е познато.
Беше статията на Нанси Молино, излязла наскоро след посещението в лагера на Девилс Гейт.
— Познато ми е.
Бърдсонг цитира някои пасажи, които стенографът надлежно записваше.
— Тук се казва, че „мистър Голдман е твърде важен, за да пътува с автобус, пък и дори нает от неговата компания. Вместо това той е избрал хеликоптер…“ — Бърдсонг го изгледа втренчено. — Вярно ли е всичко това?
— Имаше извънредни обстоятелства.
— Това не ме интересува. Вярно ли е или не?
Ним забеляза, че Нанси Молино внимателно ги наблюдаваше с лека усмивка на лицето си.