— Да ме убие господ, ако зная.
— Ако всичко това е вярно — подчерта Рут, — не бих казала, че звучи като комплимент към тези жени, към които все пак си изпитвал нещо, пък макар и за малко. Които и да са били, сигурно заслужават повече от това дори да не си спомняш имената им.
Ним запротестира:
— Тези истории никога не са били сериозни. Нито една от тях.
— Това вече наистина го вярвам — бузите на Рут бяха почервенели от негодувание. — Вероятно и към мен никога не си бил сериозен.
— Но това не е вярно!
— Как си позволяваш да го кажеш? След всичко, което призна до момента!!! Бих те разбрала за една жена или две. Всяка здравомислеща жена знае, че това се случва и при най-добрите семейства… Но не и върволица от жени!
— За какви върволици говориш?
— Както и да го наречем, няма да се почувствам по-добре: няма да спра да се чувствам унизена, измамена и омърсена, и то от мъжа, когото съм обичала или съм си мислела, че съм го обичала!
— Ако през целите тези години си се чувствала по този начин — попита я той, — защо никога не си повдигала този въпрос?
— Това е един справедлив въпрос — каза Рут и за миг спря, за да претегли отговора си. — Вероятно съм се надявала, че ще се промениш, че постепенно ще се отучиш от навиците си да ухажваш всяка красива жена, която срещащ, както децата постепенно се отучват да са стиснати с играчките си. Но сгреших — ти просто си оставаше все същия. И щом си говорим честно и открито, имаше и още една причина: бях глупава и се страхувах да остана сама. Страхувах се за Лия и Бенджи, бях твърде горда, за да призная, че и моят брак, както много други, не е сполучил…
Рут спря за миг, гласът й явно й изневеряваше.
— Е, вече не ме е страх, нито съм прекалено горда. Просто искам да приключим с това.
— Сериозно ли говориш?
Две сълзи се спуснаха по бузите на Рут.
— Какво друго ни остава?
Ним внезапно реши, че прекалено много се защитава. Всяко нещо си има две страни!
— Какво ще кажеш за твоята връзка? — попита я той. — Ако ние се разделим, твоят приятел сигурно ще се нанесе в мига, в който аз прекрача прага?
— За каква връзка говориш?
— Говоря за мъжа, с когото беше заминала.
Рут изтри очите си и погледна Ним със смесица от учудване и съжаление.
— Наистина ли вярваш в това?
— А не е ли вярно?
— Не — каза тя и поклати глава.
— Но аз си мислех…
— Знам това. Дори подклаждах твоите съмнения, което се оказа, че не беше твърде добра идея. Просто ми се струваше, че няма да ти навреди, ако на собствен гръб изпиташ как съм се чувствала през всичките тези години.
— В такъв случай къде си ходила?
Рут отговори със следи от предишното си негодувание:
— Няма друг мъж, разбираш ли? Просто си избий тази идея от главата! И никога не е имало… Когато се запознах с тебе, бях девствена, освен ако си забравил или ме бъркаш с някоя от твоите приятелки. И оттогава не е имало друг мъж, освен теб.
Ним се стресна, понеже си спомни, но продължаваше с въпросите си:
— Тогава какво си правила…?
— Това си е моя работа. Но още веднъж ти повтарям, че не е имало никакъв мъж.
Ним й вярваше. Безрезервно.
— Боже мой! — каза той и си помисли, че изведнъж всичко се разпадаше, всичко, което някога си бе мислил, се бе оказало погрешно. Що се отнася до брака им, и той самият не беше сигурен дали иска нещата да продължат или не. Може би Рут беше права, и ако приключат с това, ще бъде по-добре и за двамата. Идеята за свобода беше доста привлекателна. Но, от друга страна, и много неща щяха да му липсват: децата, домът, чувството за сигурност, дори и Рут, макар че се бяха отдалечили. Той не искаше да бъде принуждаван да взима решения, искаше нещата да се поотложат, ако е възможно.
— Е, и какво ще правим?
— Съдейки по това, което съм чувала — каза Рут с ледено студен глас, — всеки от нас трябва да си наеме адвокат и да се опитаме да се споразумеем по въпроса.
— Налага ли се да го правим сега?
— Посочи ми поне една причина, поради която трябва да изчакваме?
— Вероятно ще ти прозвучи егоистично, но в момента изживявам тежък период… — той остави изречението недовършено, сякаш изпитваше самосъжаление.
— Знам това. И много съжалявам, че и двете неща ти се струпаха едновременно. Но не мисля, че нещо между нас би могло да се промени, нали?
— Вероятно — отговори той. Нямаше смисъл да дава обещания, без да бъде сигурен, че може и иска да ги спази.
— В такъв случай…
— Виж, Рут… не можем ли да изчакаме поне един месец или два. Дори и само заради Лия и Бенджи. Те би трябвало да имат достатъчно време да свикнат с това…
Ним не беше много убеден, че това е един разумен аргумент, но и той усещаше, че и Рут се колебае да предприеме решителни мерки.