— Повечето хора, ползващи подобни устройства, имат специални системи, които в подобни случаи превключват устройството от електрозахранване на батерии — продължи да обяснява главният диспечер. — Въпреки това спирането на тока винаги действа на хората потискащо. Затова винаги проверяваме първо местата със системи за жизнено осигуряване и ако съществува и най-малкият проблем, им осигуряваме преносими генератори.
— Но ние със сигурност нямаме толкова преносими генератори, във всеки случай количеството им е крайно недостатъчно при аварии като днешната.
— Да, така е. Нямаме дори достатъчно техници, които да осигурят монтирането, но днес извадихме късмет — районните контролни центрове стриктно следяха положението в подобни домове и в момента навсякъде е възстановено подаването на електроенергия.
Мисълта, че огромната компания с неизброими проблеми и отговорности не забравя нито за миг отделните клиенти, чийто живот зависи от подаваната електроенергия, беше трогателна и успокояваща. Ним намери на картата квартала, където той живееше. А ето и познатото кръстовище на Лейкуд и Балбоа. Една от червените точки кореспондираше на сграда, покрай която беше минавал хиляди пъти. До червеното кръгче беше изписано името Слоун, който явно използваше изкуствените дробове. Кой беше този Слоун, почуди се Ним, и как ли изглеждаше?
Размислите му бяха прекъснати от повикване:
— Мистър Голдман, с вас би желал да говори председателят на управителния съвет. Обажда се от Ла Миссион.
— Ним, вие добре познавахте Уолтър Талбот лично, нали? — попита Ерик Хъмфри. Независимо от критичното положение гласът му бе спокоен както обикновено. Веднага след вестта за експлозията той беше тръгнал за Ла Миссион заедно с Рей Паулсен.
— Да, така е — отговори Ним. — Ние с него бяхме добри приятели.
Той почувства как гласът му затрепери и за малко щеше да се разплаче. Приятелските отношения на Ним с главния инженер се бяха установили още в мига, в който Ним бе постъпил на работа в GSP & L, преди повече от единадесет години. Немислимо беше, че вече никога нямаше да могат да бъдат заедно и да доверяват един на друг проблемите си, както бяха свикнали.
— Познавате добре и съпругата на Уолтър, нали?
— Ардит ли? Разбира се, че я познавам добре!
Ним усети колебание в гласа на Ерик Хъмфри и на свой ред запита:
— Как е там при вас?
— Тягостно. Никога преди не бях виждал телата на хора, попарени при такава температура, и, надявам се, никога повече няма да видя. Почти нищо не е останало от кожата, лицата им са почти неузнаваеми.
За миг Ерик Хъмфри загуби контрол над гласа си, но бързо се съвзе:
— Затова те моля да отидеш при мисис Талбот колкото се може по-скоро. Тя беше в много тежко състояние, когато й съобщихме. Ти като приятел би могъл да й помогнеш. Моля те, постарай се да я убедиш да не настоява да види тялото на съпруга си.
— Боже мой! Защо именно аз? — промълви Ним.
— Причините са повече от ясни. Все някой трябва да го направи, а ти ги познаваш и двамата по-добре от всеки от нас. Помолил съм също така един приятел на Даниели да посети съпругата му по същите причини.
Ним искаше да извика: „Защо не отидеш ти при жените на четиримата загинали? Ти си най-главният, най-отговорният, на теб ти плащат заплата, достатъчна, за да изпълняваш от време на време и по-неприятни и тягостни задължения. Освен това, когато човек загине при изпълнение на служебните си задължения, нима семейството му не заслужава поне малко внимание от ръководителя на компанията?“
Нищо от това обаче Ним не изрече на глас. Ерик Хъмфри бе трудолюбив ръководител, но нищо повече. Предпочиташе винаги да остава в сянка, като оставяше изпълнението на подобни задължения на други като Ним.
— Добре. Ще го направя.
— Чудесно, благодаря ви. И моля ви, предайте на мисис Талбот моите най-искрени съболезнования.
Отивайки към телефона, Ним беше потънал в размисъл. Определено не умееше да се справя по най-добрия начин в подобни ситуации. Той знаеше, че ще се види с Ардит Талбот и ще се мъчи да намери безуспешно най-подходящите думи. Това, което не бе очаквал, е да му се наложи да прави това толкова скоро.
На излизане от контролния център той срещна Тереза Ван Бърен. Тя изглеждаше направо изтощена. Явно последната среща с журналистите не е била от най-приятните. Освен това Тереза също така беше добра приятелка на Уолтър Талбот.
— Какъв ден само! — каза тя.
— Права си — съгласи се Ним.
По пътя той й обясни за последните нареждания на Ерик Хъмфри.
Вицепрезидентката се намръщи:
— Хич не ти завиждам. Неприятно задължение е наистина. Чух, че си се сдърпал с Нанси Молино.