„И когато съзерцателят разбере всичко, що става в естеството, нему се разкриват тайните на кръговрата (Хилгул). Той вижда Владиците на Възмездието, Раждането и Смъртта, които с праведни ръце дават всекиму онова, що е заслужил; вижда духовете, които бдят над вси хора: на оня, който в миналия си живот е помагал на другите, те отправят сега помощници; човека, който е клеветил некога, те сега създават още в майчините недра ням, а оногова, който нее жалил нищо свое, за да подкрепя другите, те обсипват с вси блага, имоти и добрини. Те насочват стъпките на убиеца към стрелата на оня, когото е някога убил, за да получи отплата от ръката на своята жертва. Те ръководят Кръговрата и според онова, което е сторил човек в предишния си живот, отсъждат —- де да се роди сега, с какви дарби да бъде снабден, кои родители да създадат плътта му, колко годин да живее на земята. Съзерцателят узнава Великите Пратеници, що водят всеки народ, помагат му, бранят го и се застъпват за съдбините му. Той беседва с чистите жители на небесата и с духовен поглед стига дори до прага на Божия свет — царството на Сиянията (Ацилут).
„Тогава за него изчезва всичко видимо, облечено в образ: внедрената вдън духа му безименна същина (Йехида) го свързва неправо с Бащата на Светлините — и за него нема време, простор, делба: той влиза във Вечността, дето всичко е — Едно, а това Едно е в него“.
Тъй изтекоха дванадесет годин, откак бе напуснал Шимон бен Йокай света. Накрай дванадесетата година го чакаше Смъртта. И една вечер, след като людете, които бе посветил в тайните на Кабалата, си отидоха в пещерите, Шимон влезе вдън пещерата си и се сви в единия й кът. Над него канарите се беха пропукали през тия дванадесет годин и през каменните разселени се виждаха звездите. Старецът насочи поглед нагоре, за да види за сетен път приживе белите светилници на Бога. Тогава му се стори, че една едра звезда пада —като тежък алмаз, изронен от невидима ръка. И той си рече в душата: „Падна звездата на Шимона: Бог ме вика при себе си“.
Ала небе доизмълвил още тия думи, когато пещерата се изпълни със сияние, сякаш огромна звезда светеше пред пещерата. Шимон бен Йокай си затвори очите, защото неможеше да гледа толкова голямо сияние. И тогава му мина през ума: „Ето, Бог е проводил знамение на мене, постника, за да знам, че след смъртта си ще вляза във Вечното Сияние“. Но в тоя миг се чу глас, сякаш глас от звездата. И тоя глас мълвеше: „Че кой си ти, за да те вика Бог при себе си? Кой си, та се надяваш да влезеш в сиянието Му? Неси ли — прах? Ти научи от корен Тайното Учение, а - види се - най-главното неси разбрал: че ТИ — несъществуваш“.
Като чу това, Шимон бен Йокай отвори очи и видя пред себе си голям змей, подобен на Левиатана. От него излизаха бели пламъци, а по люспите на тялото му бяха написани с алмази и бисер съдбините на цял свят. Като каза думите, змеят почна да се издига нагоре, сиянието му отслабна и пред очите на Шимона се просна отново нощта — по-черна отпреди.
И той си рече: „Сгреших, Господи! Та кой сьм аз, че да падат зарад мене звезди ? Нима мога да създам звезда? Че мигар душата ми е светило?“ И мракът на разкаянието му удвои мрака наоколо. В тоя миг се пробудиха някои от учениците му и се запитаха сънни: „Защо ли е толкова тъмно? Нима Шимон е вече умрял?" И трима-четирима от тях се запътиха към пещерата на учителя си. Но колкото тъмна бе нощта, толкова сияйна бе извътре пещерата: в къта, дето бе умрял отшелникът, светеха големи алмазни светилници, пещерата бе пълна със светлозарни ангели, небесни звуци пълнеха цялата окрайнина, а над пещерата грееше огромна звезда.