Човекът с черните одежди рече:
— Ти днес остана гладен, брате мой: ела в планината, при мене. Там ще бъдеш сит. Нагасена тръгна с него, но душата му бе плаха и той несмееше да го запита, кой е и де отива. В гордия ход на брамана и в тежките му покровителствени думи той видя нещо, което се ненрави на отшелниците. Но плътта го тласкаше след непознатия почти насила — и той виждаше, че слабе, че скоро ще падне изнурен и се гневеше на себе си, че още неможе да покори снагата си напълно.
Когато стигнаха до първите кедри, с които начеваше гората, браманът видя, че другарят му едва крета.
— Седни, — рече му той—та си почини. Ти днес дълго слуша за Нирвана, но никой от следовниците на Гаутама Буда се несети, че край него един отшелник премалява от глад. Всеки търсеше спасението си, затова се никой непомъчи да те спаси от властта на изгладнялата снага. Щом се ободриш, аз ще те заведа в храма, за да се нахраниш. Наистина, немога ти обещая Нирвана, ала всичко, което иска твоят глад, ти ще намериш там.
Нагасена долови, че браманът неговори дружелюбно за проповедника. Той му възрази кротко, както възразяваше всекиму, с когото се несъгласяваше:
— Ако синът на Брама желае да орони величието на оногова, когото зоват Татагата, аз не съм съгласен с него. Наистина, плътта ми днес остана гладна, но душата ми се нахрани: в неговите думи аз намерих рядка поука. Тоя постник мълвеше като озарен, а не като книжник.
Браманът посочи надолу, дето се гушеше селото в скалистите пазви край свещената река, и рече размерно и спокойно:
— Все едно ми е, що мислиш за него ти и ония там.
Па, като се опря о жезъла си, добави:
— Толкова люде се бяха сбрали днес да говорят за милосърдие и за път към Нирвана, а пък ни един си неспомни за най-дребното милосърдие и за първия дълг на човека: да нахрани своя гладен брат. Може би, ти видя, как учениците на тоя проповедник шетаха между народа и пълнеха паницата му с отбран ориз, а твоята паничка никой дори несъгледа. Неможеше ли оня, когото зоват Сакиа Симха (сиреч Сакия Лъвът), да издигне глас и да рече: „Братя! Гладен има среди нас! Един отшелник не е три деня хапнал зърно ориз: прегледайте го!“ — Но той гледаше, види се, само своята паница. . .
Нагасена се смути, като чу тия думи. В словото на непознатия звучеше презрение към постника, когото зовяха „Спасител на света“ и Учител на Дарма и Нирвана“. Той нерече нищо, само си наведе отново главата и почака да се избистри душата му. Но тревогата растеше: в него се бореше кротостта с дълга да защити името на великия светец. А пред него стоеше браминът — сякаш жива сянка на порицанието и клеветата — и му недаваше да се опомни. Стиснат в тежките облаци на тая черна мисъл, постникът се преви одве от страдание.
И когато човекът с черните одежди го подкани да отидат в храма, Нагасена се бавно възправи и тръсна рамене. — сякаш се насили да смъкне невидимото бреме, но неможа. Той чувствуваше, че трябва да каже нещо, за да непостъпи като роб, недостоен за отшелие.
И той рече:
— Чул съм, че най-страшна е Карма на клеветата. Клеветникът се ражда в другия живот ням и лишен от разум, защото е грешил с помисъл и език. Ако синът на Брама знае, що говори, моят път не е с него.
Браманът го съжали с поглед и каза: Всеки си тъче орисията с вътъка и основата, що си е насновал. Да знаеше, кой стои пред тебе, мигар би говорил тъй ? Та да немислиш, че знаеш Дарма по-харно от оногова, който е бил Гуру (Наставник) дори на Сакия Муни? Остани тогава тука, накрай гората и мри от глад! Аз бях длъжен да ти дам, щото мога, но дава ли се на стисната ръка ? Ти ми предрече най-зловещата участ, отсъдена за човека, без да помислиш, дали съм я заслужил: това ли научи днес от словата на Учителя ? Ти потъпка дори светлата кротост, която живееше досега в душата ти, за да защитиш едного, когото незнаеш, и да нападнеш другиго, когото непознаваш.
Като чу тия думи, Негасена се опомни; в душата му се роди мъка и голямо страдание; той се вгледа в лицето на брамина и разбра, че го е дълбоко наскърбил. Тогава му рече със сълзи на очи:
— Нека ме прости синът на Брама: аз го наскърбих и с това се показах недостоен за добрината, която желаеше да ми направи. Слаб съм в разпознаване, слаб съм в прозиране, слаб съм в пътищата, що водят от душа до душа. Ето: когато те оскърбих, аз забравих, че сме едно с тебе; изумих, че — като говоря против клеветата — негли самин клеветя; изпуснах от очи, че твоите страдания ще легнат и върху мене, защото и ти, и аз, и Татагата — сме едно.