ТИГЪР
Гаутама Буда се отдалечи, на седмата година, откак бе наченало великото самоотричане, от дървото Боди, па тръгна в джунглите, защото гласът на Върховния му бе подсказал пътеката, водеща към самопожъртвуване за другите.
Още когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа хладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и бе оживил с небесни сладкозвучия, отронени от крилата на мъдра душа, съзерцавала седем годин образите на вечното.
И тъй каза той на тая сянка:
— Вървете, ангели, рожби мои, светли мои синове — вървете при хората, които мислят зло, та срещнете бясовете, що ражда тяхната зла помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на съзерцанието ми, бодри благовестници — хвръкнете при людете, що скърбят, потънали в неволя, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя — и свършете онова, което Гаутама няма време да върши !
А после тръгна по пътеката, що водеше вдън джунглите. Но едва се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървета изскочи тигър и се хвърли върху отшелника. Животното бе гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее. Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият лъх на кръвожадна паст го прикова към земята.
Ала веднага се опомни и си рече:
— Защо се уплаших от животното ? Нима то може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава в мене, се уплаши от животното; Гаутама, сепни се: в тебе още живее животното!
А тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите му и, види се, диреше сърцето, което тупти под впитата лапа.
Тогава Гаутама Буда се пробуди съвсем и ужасът го напусна.
И той си втори път каза:
— Защо се уплаших, наистина? Та не е ли било време, когато и аз и тигърът сме били едно? И неще ли дойде ден, когато и тигърът ще стане това, което е сега Гаутама?... Нима самин аз небях тигър, когато ме зоваха „княз Сидарта“? О, колко пъти съм искал и самин аз да впия нокти в това сърце — в своето сърце —, но тия нокти никога неса били колкото трябва остри!
Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът се бореше с човека, ангелите, които бе пратил самин той да идат при хората и да убиват бесовете на всека зла помисъл. И тия ангели окръжиха своя баща (защото бяха родени от помислите на Просветления) и се пуснаха да го защитят, както биха защитили родни синове баща си. Тигърът ги видя — светли и заслепителни. В очите му се сбраха като в големи изпъкнали огледала руйните лъчи на крилата и одеждите им, той ослепи — сякаш огнени копия му пронизаха очите — и безсилен сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. И едва, когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка. В Гаутама Буда видя блясъка в очите на звяра: в погледа му съскаше закана.
И, като пое отново своя друм, рече си:
— И в мене има още много плячка, още много — за разкъсване: тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед — поне веднъж !
КАНДИЛО
Самотен клас сред пожънатата нива издигаше към небето главата си като златно кандило. Носеха се псалмите на малки птички, догонващи нагоре лъчите. Трептяха талазите на горещия въздух като сребърна коприна, която тачат невидими ръце.
Те вървяха между нивите и говореха за Вечността. Иесус вървеше сред дружината апостоли, които Свети Дух бе вече кръстил с огън. Нивите бяха пожънати: късно бе да се говори за жътва и жътвари. А все пак Иесус — унесен с поглед некъде, далеко от земната жътва — мълвеше:
Класовете са зрели, жътвата е вече близо, а жътвари няма. . . Много са сърповете, но ръцете са малко. . .
И дванадесетте незнаеха, защо се чака жътва, когато наближава вършитба. Той говореше все тъй — и малцина догаждаха издалеч, за що мълви, па и от тях негли ни един неразбираше ясно речта на Господа.
„За безумни ни смята“, мислеше Теомай Близнецът: „жътва отколе мина.“
Нивите лежаха пред тях като морни робини, които си почиват.
„За небесни жътви мълви Учителят“, си думаше на ум Шимон бар Йона, когото Иесус бе назовал Камък на Царството Божие.
Небесата се извисяваха над тях, пламнали от горещина, разцъфнали в маранята на златен полден — като изкласили жълти ниви, що чакат страшната прегръдка на сърпа.
„Неговите думи лучат ориста на грешни и праведни“, си рече тихом Иакоб бар Зебадйа: „ала жътвата на Страшния Ден чака ръце на ангели — и сърповете трябва да бъдат пророчески езици, а не железни острила“.