Марно бе наоколо — и късият повей на хладен ветрец просъска също като невидим сърп, порязал зряла ръкойка; очите на апостола се извиха в движение на покосяваща ръка — и той видя себе си между дванадесетте: дванадесет узрели класа, които ще пожъне Онзи, Който се бе възправил среди тях и говореше за Вечността.
„Огнен сърп ще пожъне земя и небе", си помисли Филип бар Толмай: „това разбира Пророкът. „Земя и небе ще се обърнат в зърна, които Великият Непознат ще сбере в своята житница“.
Под нозете им се видеше земята, напукана от зрялост, а над тях се виеше небето като щит, по който се искриха огнени бръчки — сякаш по лице на старец.
Йоканаан бар Зебадйа вървеше най- назад. Той виждаше мислите на дванадесетте, които го предхождаха, и тия мисли се носеха пред погледа му като едри звезди, съчетани от блясъци на скъпоценни камъни. Те се кръжаха в небето и движението им разнасяше нечути благозвучия, благовония и потайни слова. Мрежа от багри лъчи, кадилни миризми, стройни песни и цветни образи се сплиташе при всека нова помисъл: и ето, че над дванадесетте, които говореха за Вечността, се издигна сияйният венец на Безсмъртието.
„За каква жътва говори Той, незнам“, тихо промълви най-младият апостол: „но Неговите думи бяха пълни с любов и към жънещи — и към пожънати: това невидех в мислите на никой от нас. Нашите помисли се лъчеха като звезди, а Неговата мисъл бе слънце. Когато ние сринахме словата на мъдростта, безплодни образи творяхме. А когато той начена да говори, и небе и земя затрептяха в огнени тръпки, сякаш Неговият глас раздвижи всичко живо: защото любов мълвеше в думите Му“.
Те отминаха напред към бедните села, пръснати по червените хълмове, за да възвестят на нищите духом словото за Царство Небесно. А зад тях остана безкрайната пожъната нива — и сред нея самотният забравен клас издигна на залез отново своята корона — като златно кандило, в което слънцето налива елей.
майя.
В скръбните дни, кога великият Буда, Татагата в образ на човек,— въплътен, за да спаси света от заблуда, седеше под дървото Боди и размисляше за пътищата на Карма, за четирите велики истини и за осморния спасителен път, до слуха му долетяха сладки звуци на вина.
Сякаш в затихналата вечер лек вихрец извиваше пръсти по невидими струни и разсипваше медни звънтежи — като бисерни зърна, що падат по златен щит. Песента трептеше в толкова сладки приливи, че славеите наоколо млъкнаха и се вслушаха, поточето спре своя цимбален плясък, а шепотът на листата стихна: и небе и земя се вслушаха в песента на невидимите пръсти.
И оня, що бе тръгнал по друм на съзерцание към двореца на безмълвието, наречен от древните „Нирвана“, спре стъпки, па се озърна сепнат. Той бе минал всички изпитни, та сметна, че тая песен е глас на неговите предходници по пътя на себеотри-чането, стигнала до него, за да му даде сила да мине сетните крачки по върлата пътека.
Затова великият Татагата от рода на Саките се вслуша, за да чуе, що мълви небесната песен, та да намери духът му поучение в нея.
И до ушите му стигнаха тия думи:
— Учительо на Дарма и проповедниче на Нирвана! Цар Судодана, твой баща и питомник чака на седемдесет годин смъртта: от скръб по тебе той побеля, очите си изплака след оногова, който тръгна да си спасява душата в самотни отшелия, с треперливи нозе излиза всека сутрин да чака сина си, който напусна и престолонаследие и народ, за да дири стреха за душата си. Тоя цар е накрай своя живот и огнената клада чака да приеме костите му: какво ще прави скръбният народ без цар и водач? Сепни се, княже Сидарта, върни се овреме в Капилавасту, защото душата на стохиляден народ струва пред Брама повече от твоята малка душа! Чий шепот изкуси ногата ти, за да я тласне в пътеките на позорно бягство от дълг и почит към народ И баща?
Като чу тия думи, Гаутама Буда рече в душата си:
„Прав е негли тоя глас, що повеля незнам от де. Но той мълви неща, туги на душата ми. Цар Судодана ли ? Не, незнам тоя човек. Престолона-следие ли? Не, това ми е непознато. Що иска да рече песента ?“
И, като се размисли, пред погледа на духа му се изнизаха вси дни на живота му в обратен ред, а като стигна до деня на своето раждане, припомни си всички минали въплъщения на земята.
И каза си тогава :
„Има истина в тия думи. Да... едно време аз съм бил негли княз и наследник на цар Судодана... Тоя човек може да е още жив, но княз Сидарта умре. Погина младият наследник на престола в Капилавасту: аз видях с очите си, как той издъхваше още преди да стигне до дървото Боди. Тая песен неговори за мене: незнам, кого лучи тя“.
Гласът на небесната песен бе стихнал, но при тия думи отново подигна звук и ясно заговори: