— Вестительо на осморния път и победи-тельо на страданието! За тебе мълви Незнайният и тебе зове в обратен път. В Капилавасту ти остави жена си Йасодара и сина си Рахула да въздишат по съпруг и баща. Като беглец напусна ти огнището си, за да дириш ледни пътеки и върхове, по които свири студен вихър. Намери ли повече от това, което изгуби? Ти проследи пътеките на Карма: знаеш ли, що чака мъж, който напуска жена и дете, за да търси лично спасение? Клетата Йасодара отколе носи вдовишки дрехи, а малкият Рахула плаче по смъртта на баща си: чия ръка ще изтрие тия сълзи ? Върни се в своя дом, докле е рано, защото - друг ще трябва да погребва умрелите от жал по тебе !
Тия думи пронизаха сърцето на Татагата и той бе готов да порони сълзи от разкаяние. Полуизвърнал глава назад, той бе понечил да поеме друм отново към Капилавасту, когато нечия кротка ръка го спря и той се опомни.
Сетне размисли дълбоко, и скръбно продума:
„Да, едно време княз Сидарта бе женен. Той остави жена и дете, за да отиде в пустинята. Но кой е княз Сидарта? Непознавам тоя човек: той бе млад и обичаше една жена и едно дете, а сега под дървото Боди стои седовлас старец, който обича с еднаква любов всички хора и вси Божии създания. Мигар за мене говори тоя глас?
Знам: едно време Татагата бе тигър, а Йасодара — тигрица, сетне той бе водолаз, който живее от лов на бисери, а тя — негова жена; най-после той бе княз Сидарта, а тя — Йасодара, княгиня на Капилавасту и съпруга на младия престолонаследник. Но ето, че Сидарта стана Татагата и над него трепти Звездата на Божествения Пратеник, а Йасодара седи в двореца и чака изчезналия княз. Нима Татагата чака тя? Не. Татагата носи жълта власеница, главата му е обръсната, раменете — голи, той носи дървени сандали и просешка паничка; а княз Сидарта бе облечен в злато и накичен с алмази; тя дори неби познала тоя отшелник без име, когото непознава вече никой. Тоя глас неговори за мене".
И с твърди стъпки Гаутама се върна под дървото Боди.
Тогава гласът затихна, както затихва вятър, отлетял вдън гората; а светият отшелник усети отново на рамото си кротката ръка — и в душата му заговори друг глас: той сам незнаеше, дали е гласът на собствения му дух, или е гласът на Брама.
И тъй замълви тоя потаен глас:
— О, Татагата, носачо на Мъдростта, светилниче на Спасението, пратениче на Любовта ! Майя говореше това! Знаеш ли, коя е Майя ?
А Гаутама Буда отвърна:
„Господи! Мигар незнам Майя? Та нали Майя е моя майка ?“
Но гласът рече:
— Преди време Майя бе наистина твоя майка; Майя бе майка на тигъра, на бисеро-ловеца и на княз Сидарта, но Майя не е майка на Татагата; негова майка е Нирвана.
Гласът на Бога затихна, както бе затихнал преди това гласът на Великата Измама.
Тогава Буда, озарен отгоря, провиде издъно измамата, обсебила света — и рече безмълвно на себе си и на цялата вселена, заключена в душата му :
„Майя — Великата Измама — ни раждаше, кърмеше и мореше довчера. О, мой свете, моя земьо, която чакаш мене — твоето слънце — да изгрея, за да родиш билки, палми и дървета, за да добиеш животни и зверове, за да създадеш тела на люде, които моят дух ще оживи и насели: о, моя вселено, през нашата Велика Йуга неще има Майя! Оная, що ме бе родила, ме роди за сетен път: посемсега неще пие вината на Майя и златистите люспи на Вселенската Змия ще се стопят, защото ще се стопи всяка измама и ще изчезне всяко страдание, родено от измамата. Защо страдаше до днес човекът? Защото се мамеше. Той летеше след радостта, а радостта е къса: след нея иде дълга скръб; пиеше страст, а страстта е вино : след него жаждата расте, а се неутолява; кърмеше душата си със слава, а славата е лъжовен кърм и човек вечно гладува, ако се храни с него. Майя заседна в душата му и тъй мълвеше тя на тая душа: „Ти си цената на всяко битие". Той трупаше лична добродетел, лично познание, лични отлики и знаци, с които да блести пред другите. И Майя го покори. Вие, мои люде и мое племе, неще се храните с измами: вие ще знаете, че дъждът, що вали сега и пада на отделни капки поземи, в небето е цял облак, па и след като падне, ще стане цял поток; само в прехода от небе към земя има капки, а и горе и долу има цялост; измама е всяка мисъл за отделеността. И аз, и вие, и Брама, и светът — сме едно. Наш път е жертвата; наша победа е денят, когато ще изчезне всяка отделеност. Ето: в душата ми плаче Йасодара не като княгиня, напусната от своя мъж, а като страдаща жена, която незнае, че и самият плач, и самата скръб, и самото страдание — са измама. И Татагата плаче с нея — до деня, когато Иасодара разбере, че спасението е в победа на отделеността, на измамата, на страданието. Дъждът ще престане скоро, мои люде, и тогава всеки ще види, че капките са станали поток."