Мириам даде ухо и чу:
— Небето и земята ще преминат, но моите думи ще останат; небе и земя са преходни, а словата на кротостта са вечни. Истина, истина ви казвам: няма по-голяма любов от това - да раздадеш душата си за другите.
ТРИШНА
Отвъд цветните хълмове на Нагара, дето се стичат от Хималаите четири буйни потока в леглото на река Чохана, сред пъстрите поляни край Капилавасту, се бе сбрал народът, за да чуе истините на спасението.
Дълго мълви Гаутама Буда за човешката заблуда и за пътищата на просветлението. С трепети слушаха всички сбрани чистите истини, сякаш донесени от ангел из върховните царства на вселената, дето живее Брама среди своите нир-маникаи. Просветленият разгъна четири златни покривала, които са образ на четирите свети истини: истината за страданието, за произхода на страданието, за изтръгване на страданието и за спасителния път. И пред погледа на вси сбрани се разтвориха четири ширни области от живота — и четири светила се възправиха в душите им — както сутрин се възправя слънцето на изток. Сетне Господ Буда им посочи бисерна огърлица от осем едри зърна, които нанизват осемте степени на осморната пътека — осем стръмнини, що трябва да измине жадният за мир. Тия осем зърна са Вяра, Решителност, Праведно Слово, Праведно дело, Чистота, Света Помисъл, Обич към Самота и Съзерцание. И най-после им показа десетте вериги, които трябва да снеме от себе си човекът, що поема спасителния друм: Самолюбие, Себелюбие, Измама, Съмнение, Омраза, Похот, Обич към живота, Стремеж към небесни блаженства, Самовъзхвала и Гордост.
„Влезте в пътеката!“ казваше Татагата на сбраните: „Недейте чака небесни личби и земни знамения да ви посочат деня, когато ще трябва да се отречете от досегашните заблуди! Всеки ден е ден за наченка: недейте пропуща времето да тече безучастно край вас! Вие всеки миг умирате по малко — и ето, че иде ден, когато ще бъдете до един мъртъвци“.
Тогава онзи от учениците на Господа, когото Буда най-много тачеше, Ананда, запита:
— Учител на вселената! Кое крепи човека към живота и кое го тегли да се преражда от живот в живот?
На тия думи Татагата отговори с притчата за Тришна:
„Когато Брама излъчи от себе си искрите, с които трябваше да насели света, те се възбунтуваха срещу него и дори некои сметнаха, че са по-горни и от самия Брама. Така се роди първом стоглавото чудовище, наречено Мано (което ще рече Гордост). Гордостта помрачи сиянието на първородните искри и Небесният Господар, за да смири своите рожби, посели ги в камъните, скалите и водата. Сетне, когато техният дълъг сън в мъртвото вещество се избистри и те, покорни на бурите, земетръса и потопа, създадоха земната кора, Брама ги извлече оттам, та ги всели в билките, дърветата и палмите, за да се съединят с въздуха, лъчите и росата. Дойде ден — и смирените рожби на Небесния Властник опознаха милостта на своя Родител: те кротко разтвориха венчета, за да погълнат въздуха, лъчите и росните капки. От тяхното семе се размножиха вси билки, дървета и палми, що растат по вселената — и те се покориха на Бога и на волята Му: „Ние сме накит на земята“, казаха те: „но що е накит без ръка, която кити, и без снага, която китят? Що бихме били ние, ако небе ръката на Създателя и снагата на земята?“ Тъй се покориха те на Брама и на волята Му. Тогава той ги всели в тела на пеперуди, птици, риби и зверове. Дълго оживяваха първородните искри тия тела. И те добиха пъргавината на ягуара, смелостта на лъва, прозорливостта на орела, кръшността на змията, търпението на камилата. Но те бяха едно и, като населяваха телата на животните, не се различаваха помежду си: те бяха искри на един и същ пламък, капки на едно и също море. За да ги раздели, Брама ги посели в тела на човеци. И те наченаха да живеят; ала за човека животът не е лесна работа; мнозина от тях неможеха да понасят страданието и се лишаваха сами от живот. Тогава Небесният Господар прати Ангела на Живота, за да обвърже сърцата на людете, че да обикнат живота.
И Ангелът на Живота слезе; той посея в душите на хората семето на Тришна (което ще рече Воля към Живот); Тришна поникна в човека и така се роди най-гиздавото цвете: негово стъбло е Танха (Страстта), обрасла с миризлив мъх, който се превръща в бодли, кога закрепне; негов корен е Ведана (Чувството), що смуче от земята и сладост и горчилка, за да ги притваря в багри, звуци и благовония, та да услажда душата на човека; а негов цвят е Упадана (Привързаността към Живота), чиято миризма опойва вси людски души. Танха, мои синове, крепи човека към живота: измамната Страст, хилядоглавата Желба, магьосницата Танха нуди човека да живее и да желае живот. Но Танха е само стрък. Ведана, мои чеда, кара човека да се преражда от живот в живот: променливото Чувство, хилядооката Змия на Познанието, чаровната харфа на душата, Ведана нуди човека да се преражда и да желае прераждане. Ала Ведана е само корен. Упадана, мои рожби, нуди човека да се мами, че животът е истинност, и да желае постигане на тая истинност. Но животът е лъжа. За скования към живота всичко съществува, всичко изглежда, че съществува; а в същност, нищо несъществува, защото е образ, измама, отраз, видение, лъжа. Тришна прави това. Но да небе Тришна, човек неби понесъл огромното бреме на живота“.