Когато Багават Муни (което значи Благословеният Мъдрец) свърши своето слово за Тришна, учениците се развълнуваха. Некои наченаха да се питат, кое е истина, има ли истина, де е истината. Некои пък останаха поразени от неочакваните думи на притчата и незнаеха, що да кажат. От всички най-развълнуван бе Ананда, когото Просветленият най-много обичаше.
След като общото вълнение затихна и шепотът оредя, Ананда запита Господа:
— О, Дармараджа (Царьо на Закона) ! Къде да търсим спасение от Тришна? Къде да се устремим, та да надвием измамата на онова, що изглежда, че съществува ?
Тогава за Татагата рече:
„Само едно скривалище има: Нирвана се казва то. Тришна води човека по безводни друмове и очите гледат ледни водоскоци, а гърлото не може да пийне никога от тях. Няма насита в Сансара, а Сансара е цял свят: цялата гиздава лъжа на битието. Когато закопнее душата по спасение от измамата, Нирвана е близо до човека. И тогава оня, що е страдал, побеждава жаждата за личен живот, поема осморния път и подарява вси плодове на далата си Богу. Той неживее за себе, а за Бога, за людете, за вси същества, с които става едно. Тъй човек стига Мокша, а Мокша има два лика: единият се зове Свобода, а другият— Блаженство. Когато двата лика на Мокша и едничкият лик на Човека престанат да бъдат три, а станат едно — човек встъпва в Нирвана. За такъв няма - смърт, защото няма раждане. Отсам битието и отвъд битието вси духове си подават ръце, за да участвуват в неговата радост, която е и радост на вселената, че се е родил нов Архат. Ако той се роди след това, доброволно ще се роди, защото жертвува блаженството си, за да избави другите от страдание. Така Бодисатва става Буда, а спасеният — Спасител. Зад него е небето, което той оставя; пред него е земята, пълна с горестта на човека, мъчен от заблуда и незнаене; а в сърцето му е Нирвана, която обръчва небе и земя. Тъй се ражда Архатът — вечен пръстен на Възврата, Змия на Посвещението; нейната опашка е в устата й: свещен кръг на Битието, което излиза от себе си, за да се върне в себе си“.
Като свърши словото за победата, Гаутама Буда погледна нагоре.
И тогава мислите на вси сбрани се излъчиха към небето — като светли многоцветни снопове от алмазна пшеница: и там, горе, дето се бе спрял погледът на Благословения, се яви ангел и с кротка ръка прибра жертвата, принесена Богу от хилядите, които Спасителят бе извел на лъчезарната пътека.
КАРМА
В онова време, когато някогашният Сидарта стигна Махабоди (което значи Върховно Озарение) и прие името Буда (Озареният), той се запъти към земите, що бе оставил, за да възвести на заблудените новата пътека. Той тръгна да проповедва измамата на земно и небесно — и да разкрива правдата на духовното. Тъй стигна той в страната Магада, в престолния град Раджагриха, дето царуваше Бимбисара. По царска повеля, Татагата биде посрещнат с тръбни звукове, и голямо шествие излезе вън от столнината да го причака. Дванадесет слона с позлатени зъби бяха изведени като дар на оногова, който идваше за пръв път да проповядва в Раджагриха: цар Бимби-сара се бе зарадвал, че между толкова градове на Индустан Гаутама Буда бе избрал неговата столнина за начало на своята проповед. Освен това, цар Бимбисара бе обрекъл на Учителя голямата бамбукова гора Велувана, през която протичат пет потока и в която има толкова пещери, колкото ученици вървяха след Буда.
Но когато Озареният влезе в града, той накара тръбачите да млъкнат, изпрати слоновете назад в двореца и каза на царя, че не само той — Татагата - , но и който и да било от неговите ученици, неще приеме никакъв дар — по-голям от шепа ориз или къс хляб, що може да побере просешката паничка. Цар Бимбисара се натъжи, като чу това. Той настоя — Учителят да приеме в дар поне гората Велувана, дето ще може най-спокойно да поучава народа и да живее с учениците си. Но Татагата му каза, че и да поучава там и да живее с отшелници или ученици, неможе да нарече гората своя, защото цялата земя е Божия и никой нетрябва да нарича свой дори оня къс земя, на който стои.