Пилотската кабина представляваше куха сфера, със забележително по рода си кресло точно в средата, заобиколено от контролен пулт под формата на подкова. До креслото се стигаше по една тясна пътечка от метална мрежа. Креслото владееше невероятно разнообразие от положения, а освен това правеше страхотни масажи. Сферичната стена можеше да изчезва, разкривайки черното небе, и създаваше илюзията че Корбел и пилотската кабина се носят сами в космоса. Можеше също да прожектира учебници по астрономия, астрофизика, история на Държавата или подробни чертежи на кораба.
Корбел я нарече Утробната.
Компютърът реагираше на гласа му от всяко кътче на звездолета. С помощта на шлем, който по-скоро напомняше салонен сешоар и беше свързан с гъвкав кабел за пулта, пилотът можеше да се включи директно в мозъка на компютъра. Но Корбел се боеше да го използва. Обръщаше се към електронния мозък с „компютър“ и категорично отказваше да го персонализира. Разговаряше с него само когато се налагаше да се разпореди, или да получи информация.
Колеба се няколко месеца, преди да даде подходящо наименование на огромния сеещ рам-звездолет, който бе откраднал от Пирс и неговата Държава. Накрая го кръсти „Дон Жуан“, задето му напомняше за гигантски фалос.
Тривиални решения… но сега те бяха проблемите на Корбел. Вече беше взел голямото решение. Най-щастливият миг в живота му бе, когато се измъкна от лапите на Пирс и се понесе свободен към галактическото ядро. Кариерата му щеше да е приключила, ако в онзи момент „Дон Жуан“ бе избухнал.
Щяха да изминат двайсет и една години, преди да дойде време за следващото голямо решение.
Изтече една година от полета и Корбел почувства, че жадува за друг човешки глас.
Колебаеше се. Какво ли толкова би могъл да чуе от Пирс? Преди една година му бе затворил слушалката, накарал бе компютъра да изключи лазерния приемник, като жест на съжаление. Този жест бе многозначителен. Дали Пирс би могъл да узнае, без значение как, че вече не разговаря с празно пространство?
Корбел проведе няколко изтощителни разговора на тази тема.
— Възможно ли е, наистина, да съм толкова самотен? — питаше се той. — Да ми е толкова скучно? Да изпитвам подобна отчаяна нужда от друг човешки глас? Различен от моя… — отекваше гласа му в стените на Утробната.
— Компютър, — произнесе накрая той, — свържи отново лазерния приемник.
И после зачака.
Нищо. Минаха часове и отново нищо.
Корбел побесня. Пирс вероятно се беше отказал. Някъде в града, който Пирс така и не бе показал на Корбел, контрольорът вече подготвяше друг размразен нещастник.
Три дни по-късно, тъкмо по време на закуска, неочаквано го стресна глас:
— Корбел!
— А?
Стори му се странно. Никога досега компютърът не беше се обръщал към него с това име. Може би повреда?
— Говори Пирса, ти лъжлив копелдак! Обръщай кораба и се захващай с поверената ти мисия!
— Върви на майната си — рече Корбел, но вече се чувстваше по-добре.
— Ти върви на майната си — отвърна Пирса с ласкаво-нежен гласец.
Тук нещо не беше наред. „Дон Хуан“ се намираше на близо половин светлинна година от Слънцето. Как е възможно Пирса… ?
— Компютър, изключи лазерния приемник.
— Номерът няма да мине, Корбел! През последните няколко седмици излъчих съзнанието си в твоя компютър! Обръщай назад или ще ти спра въздуха!
Корбел изрева някаква ругатня. Настъпи тревожна тишина. Никога досега не бе обръщал внимание на свистенето на въздух от животоподдържащата система, ала сега забеляза отсъствието му.
— Включи го незабавно! — извика панически той.
— Ще сключим ли сделка, Корбел?
— Никога! Ще те прасна с… — имаше ли нещо тежко и подходящо? Нищо? — Ще изтръгна микровълновата печка и ще ударя с нея компютъра! Ще ти оставя един разнебитен кораб!
— Твоята мисия…
— МЛЪКВАЙ!
Гласът на контрольора Пирс утихна. Корбел отново чу съскането на нахлуващия свеж въздух.
Сега какво? Ако Пирс контролира компютъра, той контролира всичко. Защо тогава сам не обърне звездолета?
А може би го е сторил? Корбел изтича в Утробната и се настани в пилотското кресло.
— Пълна видимост — нареди той.
И се понесе из космоса.
На половин светлинна година разстояние от Земята, съзвездията наоколо изглеждаха непроменени. Но една година непрестанно ускорение беше оказала влияние. Сега „Дон Жуан“ поглъщаше всички лъчи под един и същ ъгъл, така че целият небосвод се бе огънал напред.
В предишния си живот, по време на нощите прекарани на борда на малката лодка, Корбел бе имал възможността да понаучи съзвездията. Сагитариус беше точно там, където го бе забелязал и преди — отпред, право по курса. Пръстенът от бял пламък около и под него се дължеше на водорода, улавян и нагнетяван за да се слее в звезден пламък — „димът“ от ауспуха на неговия двигател. Слънцето беше нагорещена розова точка под краката му… и нещо отвъд него премигваше.