— Където междузвездното вещество е по-разредено. Изчислявам. Добре, Корбел. Ще изгубим малко време за страничната тяга при завоя, но и ще спечелим доста. Сто трийсет и шест години и единайсет месеца, с грешка до една година и един месец.
— И това не ми харесва.
— Още толкова ще ти е необходимо за да се върнеш у дома. Ще се прибереш мъртъв, Корбел. Още не е късно да изпълниш първоначалната мисия. Е?
— Забр… — Никога не казвай забрави го на компютър. — Ще изпълняваш моите заповеди. Аз съм ти господар. Твоята задача е да ме отведеш до галактическото ядро, за възможно най-кратко време и при максимална безопасност за мен.
— Никога вече няма да видиш Земята.
— Млъквай.
— Можеш да говориш.
Тишина.
— Да не се обиди, че те отрязах така?
— Разбира се, че се обидих. Цяла седмица вече мълча. А това са четири седмици, прибавени към полета. Колкото по-дълго време ми е необходимо за да те убедя, толкова по-късно ще завършим първоначалната мисия!
— Бих могъл да ти заповядам да се откажеш от тази мисъл.
— Може и да го сторя. А после да ми прегори някое съпротивление от яд. Корбел, апелирам към чувството ти за дълг. Държавата те създаде, дължиш й самото си съществуване…
— Глупости.
— Толкова лесно ли се отказваш от своя дълг?
Корбел едва се сдържа да не забие юмрук в пулта за управление.
— Не е никак лесно. Всеки път, щом споменеш святото име на Държавата и нещо в мен застава мирно.
— Тогава защо не се вслушаш в гласа на твоята обществена съвест?
— Защото тази съвест не е моя! Напъхахте ми я с вашите проклети инжекции! Натъпкали сте ме догоре с чужда РНК и само от нея идва вашето чувство за дълг към Държавата!
Пирса направи продължителна, драматична пауза, преди да отвърне обидено:
— Ами ако в края на краищата говори твоята собствена съвест?
— Че как бих могъл да го разбера? И затова сте се постарали. Сърбайте си сега попарата.
— Никога вече няма да видиш Земята. Медицинските прибори няма да те поддържат толкова дълго жив.
— Не говори глупости — изръмжа Корбел. — Вашата медицина и хибернационната камера имат за цел да ме съхранят жив поне за двеста години. Забрави ли, че камерата има подмладяващ ефект?
— Само че няма. Излъгах те. Ще живееш горе-долу толкова, колкото е продължителността на мисията. Ако разполагахме с по-добри средства, щяхме да те изпратим на по-дълго пътешествие.
Това звучеше съвсем логично и напълно съвпадаше с представите на Корбел за Държавата.
— Гадни копелета.
— Послушай ме, Корбел. След триста години, Държавата може да е открила тайната на подмладяването. Ще се върнем у дома тъкмо на време за…
— Да ми видят сметката?
Отговор не последва.
— Ще продължим към галактическата ос. Вече ти наредих какво да правиш.
— Трябва незабавно да влезеш в хибернационната камера — отвърна помръкнало Пирса.
— Така ли?
— Оптималната програма е десет години хибернация, шест месеца възстановяване, после отново хибернационен сън. Само така имаш шансове да оцелееш до галактическата ос.
— Хъм. Ами ако забравиш да ме събудиш?
— Твой проблем. Предател такъв.
2
Пресъхнало гърло. Вкочанени мускули. Очи, които отказват да фокусират. Треперещи ръце, които напипват все още спуснатия капак на ковчега.
Да се събудиш от хибернационен сън бе като да възкръснеш от смъртта. Нещо такова бе очаквал, когато го замразиха през 1970. Всъщност, почти не беше вярвал, че ще се събуди някога. Прошепна едва чуто:
— Пирса?
— Тук съм. Къде да ида?
— Вярно. Къде сме?
— На сто и шест светлинни години от Слънцето. Трябва да хапнеш нещо.
Корбел изведнъж почувства, че умира от глад. Седна, подпря се, после се измъкна от камерата, пристъпвайки като чуплив кристал. Беше измършавял като смъртта и ужасно слаб.
— Направи ми закуска, ще я изям в Утробната.
— Чака те вече.
Виеше му се свят. Не, цялото му тяло беше олекнало. Взе туба с гореща супа от Кухнята и я засмука жадно по пътя към Утробната.
— Пълна видимост — нареди той.
Стените изчезнаха.
Над главата му грееха звезди, с виолетова светлина. Звездната дъга се простираше докъдето му стига погледа — в центъра виолетови звезди, после кръгове в синьо, зелено, жълто, оранжево и накрая в мътночервено. Отстрани и под него нямаше почти нищо — само бледи червени точици и перестият пръстен от огън зад двигателите. Пръстенът също беше избледнял, защото Пирса бе прибрал силовите полета, а червеното сияние се дължеше на това, че горивото, което попадаше в пръстена се движеше спрямо звездолета със скорост, близка до тази на светлината.