— Доволен ли си? — в гласа на Пирса прозвуча горчивина. — Дори незабавно да обърнем назад, вече сме изгубили четиристотин години земно време…
— Ставаш досаден — прекъсна го Корбел и в същия миг усети пробождаща болка от нещо, което навремето би определил като гласа на съвестта. — Сега какво следва?
— Какво следва ли? Ще се храниш и ще тренираш. След шест месеца трябва да си достатъчно силен и охранен…
— Охранен?
— Охранен. В противен случай няма да издържиш десет години в хибернационен сън. Свършвай със супата и се захващай за тренировки.
— А с какво ще се забавлявам.
— С каквото искаш — в действителност, този въпрос бе заварил Пирса неподготвен. Държавата не беше осигурила никакви забавления за Корбел.
— Аха, така си и мислех. Разкажи ми за себе си, Пирса. Ще прекараме дълго време заедно.
— И какво искаш да знаеш?
— Искам да знам как стигна до това, което си. Какво е да си контрольорът Пирса, гражданин на Държавата? Започни от детството.
Пирса беше слаб разказвач. Объркваше се. Налагаше се да бъде воден с насочващи въпроси. Но гласът му не беше единственият източник на информация.
Пирса се оказа великолепен режисьор на филми, при това с неограничен запас. Върху стената на Утробната, той показа на Корбел селската община, в която бе израснал, училищата от детството му (небостъргачи със спортни игрища на покривите), както и целият исторически материал, който му бяха преподавали по време на заключителния период на обучението. От време на време спомените му ставаха мъгливи. Други пък се отличаваха с изключителна яркост и цветове: десетгодишният здравеняк, който бъхтеше малкия Пирса на покривното игрище, момичето от горния клас, което го бе запознало със секса, ала всъщност го бе уплашило здравата; учителят по граждански науки.
Корбел ядеше, спеше и тренираше. Но „Дон Жуан“ гледаше с обич и разбиране, само отчасти вдъхнати по време на обучението. А междувременно изстискваше от Пирса цялата информация, която не бе посмял да получи от контрольора Пирс.
Любуваше се на изгледи от Селердол, града който само бе зърнал от покрива. Отвътре, сградите бяха също така грозновати и лишени от въображение, както отвън. Надписите по улиците бяха на „краткоговор“ — официалният държавен език. Състояха се предимно от поучителни съвети, правила на поведение или биографии на национални герои.
С времето опозна Пирса не по-зле, отколкото собствената си жена — Мирабела. А опознавайки Пирса, започна да опознава и Държавата. В компютърната памет се съдържаха множество документи по гражданско устройство. Корбел ги прочете внимателно, възползвайки се от обясненията на Пирса.
Узна за две мълниеносни войни, които бяха унищожили близо половината свят. Сред пепелта от тези войни и пламъците на зараждащия се идеализъм беше възникнала Държавата — както твърдеше Пирса — и за кратко време бе станала всемогъща. Устройството й, пак според Пирса, наподобяваше добронамерен фашизъм, с белези, характерни за китайската и японска империи. Обществото бе строго разслоено на касти. Всеки гражданин бе обвързан с подчинение към тези над (и под) него, а неподчинението се наказваше с отнемане правото на живот.
Правителството строеше и контролираше всички енергоизточници. В началото тези източници били най-разнообразни — язовири, подводни генератори, геотермални станции — но сега останали само мощните атомни електростанции, подпомагани от слънчеви колектори, разположени по покривите и в пустинните области. Държавата владеела дори тях.
— Пирса, — запита го веднъж Корбел, — знаеш ли какво означава терминът „империя на водния монопол“?
— Не.
— Жалко. Преобладаващата част от ранните цивилизации са били именно империи с монопол върху водата. Египет, Древния Китай, ацтеките. Всяко правителство, което контролира напълно иригационните съоръжения, по своята същност е империя на водния монопол. Щом Държавата се е разпореждала с всички енергийни източници, следователно тя е контролирала и запасите от вода, нали? При население от дванайсет милиарда…
— Да, така е. Построихме язовири, променихме коритата на реките и дестилирахме деутерий за атомните електроцентрали. Ако Държавата бе спряла да си отдъхне дори за миг, половината свят щеше да умре от жажда.
Корбел произнесе замислено:
— Веднъж те попитах, дали според теб Държавата ще просъществува петдесетхиляди години.
— Не.
— А според мен би издържала седемдесет, дори стохиляди години. Защото, знаеш ли, тези империи на водния монопол не се разпадат. Могат да изгният отвътре до такава степен, че само лек външен тласък, например от варвари, да ги съкруши. Отделните социални слоеве постепенно губят връзка по между си и когато дойде време да се защитават, те не са в състояние да го правят. Но все пак, тласъкът отвън е необходим. Защото в империята на водния монопол революция не може да избухне.