— Но при сегашните обстоятелства, на обратния път ти неминуемо ще умреш от старост. Ефектът на хибернационния сън няма да е достатъчен.
— Нямам желание да бъда изстискван на сок. Никога вече.
— Познаваш добре рециклиращата система на „Дон Жуан“. И нея ли намираш за грозна?
— Да, след като питаш.
— Но ядеш от храната и пиеш вода.
Корбел не отговори.
— Когато свърши ще си отново млад.
— Не, не. Няма да бъда — Корбел почти крещеше. — Ще бъда къс безжизнено месо, боклук, приготвен за рециклиране за да н-н-нахрани твоя проклет клонинг! Съмнявам се дори, че той ще е мое копие, след като го натъпчеш с твоите мисли през свързващия кабел!
— Мислиш единствено за себе си.
Мога да го накарам да млъкне, рече си Корбел. Когато поискам.
— Моя работа е какъв съм и за какво мисля.
— Единственият човек, зърнал с очите си галактическото ядро. Безценно същество — Пирса бе разполагал с достатъчно време и възможности за да усъвършенства сарказма си. — И какво смяташ да правиш след като осъществиш амбицията на своя живот? Може би ще ми наредиш да се саморазруша? Колосална погребална клада в твоя чест, атомен взрив, с който да известиш за себе си на извънземните?
Корбел се нахвърли гневно върху Пирса.
— Това ли те тревожи? Знаеш ли какво ще ти кажа? Когато приключим с обиколката на ядрото, защо да не спуснем няколко биологични сонди над подходящите планети? Ти поне ще стигнеш жив Земята. Докато земните кораби поемат обратно, водораслите вече ще са превърнали редуцираната атмосфера в богата на кислород среда. Можеш да отнесеш и мумията ми у дома, затворена в хибернационен саркофаг. Може да я поискат за музея.
— Не искаш отново да си млад?
— Това вече го обсъждахме.
— Добре. Би ли се преместил в Утробната? Искам да ти покажа нещо важно.
Заинтригуван и изпълнен с подозрения, Корбел пое нататък.
Пирса бе покрил стените на утробната с изображения. Виждаше се огромното и ярко галактическо ядро, същото, каквото го бе видял Корбел преди шест месеца — плоскоизмерно, блясъкът на слънцата замъглен от междузвездното вещество. Виждаше се също контрастно изображение на центъра на спиралната галактика Андромеда. Отдолу бе начертана диаграма — диск, прорязан от триъгълен къс до центъра. Корбел се намръщи, опитвайки се да си припомни къде я бе виждал преди.
Докато се настаняваше в креслото, Пирса заговори:
— Едно не можах да разбера — защо избра центъра на галактиката за цел на това пътуване. Може би никога не ще узная.
Сърцевината на Андромеда сияеше в разноцветни светлини.
— Ей затова. Заради красотата. По същата причина веднъж прекосих Гран каньон на магаре. Можеш ли да си представиш някоя мъничка планета, в края на тази сфера? Да видиш залезите й?
— Мога много повече. Бих могъл да ти ги покажа, по метода на екстраполацията — и Пирса побърза да изпълни обещанието си. Креслото на Корбел се понесе над потънал в мрак пейзаж. Небето бе натъпкано със звезди, които се бореха за място, големи и малки, червени, сини и чисто бели, както и няколко двойни, които изхвърляха около себе си спирали от червен газ. Небето се завъртя. На изток се издигна стена от тъмнина, прашен облак дълъг десет хиляди светлинни години… а сетне се появи Утробната, каквото е била винаги, а Корбел продължаваше да се блещи в стената.
— Можех да го направя още преди първото ти влизане в хибернационната камера. А след това да приключим с оригиналната мисия, да засеем световете, които ти бяха поверени, а тези пейзажи щях да ти ги показвам когато пожелаеш. Кажи нещо де.
— Това не е истинско. Пирса, някои от вашите аристократи обикаляли ли са, да речем, пръстените на Сатурн, ей така, за развлечение?
— Добивахме полезни изкопаеми…
— Добивали сте. Лъгали са ви, ако са изтъквали подобна причина.
— Съжаляваш ли, че дойде?
Защо бе настоявал толкова? Знаеше че пътуването ще продължи повече от двадесет години, ще отнеме живота му и въпреки това не се беше отказал. Корбел, върнат към живот от къс замразена плът осъзнаваше, че в онзи свят не би имало място за него. И затова бе решил да извърши нещо незабравимо.
— Не. Защо да съжалявам? Очаквах да видя странни неща в галактическото ядро. И се оказах прав, нали? То не прилича на ядрата на другите галактики и аз съм първият, който го е научил.
— Ти си побъркан. Нямам думи да изразя изненадата си. Както и да е. Изборът ти се оказа с непредвидими последици. Нашите астрономи очакваха ядрото да се състои от гъсто заселена сфера от милиони слънца, на разстояние половин светлинна година едно от друго, с преобладаващ брой червени гиганти. А вместо това се натъкваме на плоско като диск ядро, чиято ос представлява изключително могъщ източник на инфрачервени и радиолъчи.