Някаква светлинка привлече вниманието му и той се обърна тъкмо на време, за да види червения блясък на избухваща свръхнова. Току що бе пропуснал възможността да наблюдава разкъсването на едно слънце от могъщите гравитационни вълни, да види как неговото нагорещено до десет милиона градуса сърце залива небосвода с плазма.
Запита нещо, което досега не беше питал.
— Пирса, за какво мислиш?
— Не знам отговора на този въпрос.
— Опитай.
— Не мисля за нищо. Решенията са заложени в мен. Те са неизменни и строги. Нямам право на избор.
— И как смяташ да откриеш Земята?
— Зная къде ще бъде Слънцето след три милиона години.
— Три милиона!… Нали говореше за седемдесет хиляди?
— Гмуркаме се все по-дълбоко в неимоверно по сила гравитационно поле. Времето за нас ще бъде сгъстено. Черната дупка е достатъчно голяма, за да не ни разкъсат вълните й, но ще изгубим близо три милиона години, преди да включа термоядрения двигател. Какво повече бих могъл да сторя? Шансът да открием Слънцето е доста ограничен. Възможно е Държавата да се е разположила на територия от милиони кубически светлинни години, преди да поемем назад.
— Шансът е ограничен. Пирса, говориш странни неща.
Но Корбел чувстваше, че не му е до шеги. Седемдесет хиляди години преди новата ера на Земята е царувал неандерталеца, а кроманьонеца току що се е появил. Преди три милиона години е имало само безмозъчни маймуни, размахващи тояги и тъпчещи се с месо. Какво ли щеше да обитава планетата след три милиона години?
Корбел прекарваше времето си в Утробната, вперил поглед в черния диск. Предпочиташе некорегирания изглед, при който вселената беше изкривена от огромната скорост на „Дон Жуан“.
След промяната на курса корабът се бе освободил от значителна част от своята релативна маса. Скоростта на „Дон Жуан“ беше доста по-висока по време на първия хибернационен сън на Корбел. Но дори сега тя бе близо до тази на светлината и продължаваше да расте с помощта на гравитационната сила, сто милиона пъти по-голяма от онази, която създаваше масата на Слънцето. Дискът пред него бе озарен в цветовете на дъгата, а Огненият пръстен се приближаваше непрестанно. Звездите се притискаха една в друга и трудно се различаваха, освен когато някоя от тях избухваше. Те изчезваха през разноцветната дъга и потъваха в морето от пламъци зад кораба — червено сияние, което от време на време се озаряваше в жълтеникаво или зелено от избухването на свръхнови.
Огненият пръстен — изкривено пространство, в което уловената от кипящото звездно вещество топлина беше по-интензивна дори от компресиращото действие на черната дупка — идваше все по-близо. Заревото й бе ослепително и Корбел се отказа да го разглежда.
— Намали светлината — нареди той и прикри очи.
— Ограничих я до десет процента. Уведоми ме, ако се налага да я намалявам още.
— Добре ли си? Няма ли да изгорят камерите?
— Съмнявам се. Забрави ли, че трябваше да се гмурнем съвсем близо до Слънцето, за да намалим скоростта в края на мисията. В състояние сме да издържим на много мощни светлинни излъчвания.
Огненият пръстен наподобяваше сплесната поничка с обиколка двайсет светлинни години и дебелина четвърт светлинна година — синьо-зеленикаво-бяла звезда с обем приблизително четири или пет кубични светлинни години, с всички възможни степени на сливане и делене, протичащи в нея. Сякаш самият ад се изправяше пред тях… приближаваше ги… и „Дон Жуан“ се носеше към него върху ветрило от термоядрен пламък. Корбел усети, че тягата отслабва. Приведе се неусетно напред, когато корабът се спусна по вътрешния наклон и остави Огнения пръстен зад себе си, като мрачна червена стена. Вътрешният диск беше значително по-тънък и ужасно сгъстен. Корбел впери поглед напред, където би трябвало да се намира самата черна дупка. Виждаше само нови количества от звездното вещество, с нагорещено виолетово-бяло сияние в центъра.
Всичко ставаше с невероятна скорост. Минаха минути, или секунди. Пирса постоянно менеше ъгъла на маневрените двигатели. Във вътрешния диск нямаше звезди — нищо, по което да се ориентират. Приличаше на стена, плътно измазана с фастъчено масло.
— Изградена е от неутроний — обясняваше Пирса. — Дори притежава кристалната структура на неутрония, но тази структура непрестанно се руши. Виждам рентгенови изригвания, подобни на малки вълни.