— Жалко че не притежавам част от сетивата ти.
— Използвай компютърната връзка…
— Не.
Огненият пръстен зад тях почервеня и след това изчезна. Вътрешният диск се озари в яркосиньо и неочаквано остана назад. И едва в последния миг Корбел зърна черната дупка.
Под краката му изрева бордовият термоядрен двигател и ускорението го притисна в креслото. Букет от светлини избухна в лицето му и се разтвори във виолетово сияние отпред с широк кехлибарен пояс по края. Всичко друго тънеше в непрогледен мрак.
— Има нещо, което трябва да обсъдим — проговори Пирса.
— Чакай малко. Дай ми възможност да си поема дъх.
Пирса зачака.
— Свърши ли? — възкликна Корбел. — Оцеляхме ли?
— Да.
— Добра работа.
— Благодаря.
— Сега какво ще правим?
— Запалването на термоядрения двигател в пределите на ергосферата ни доближи опасно до скоростта на светлината. Използвам силовите полета за да разпръсвам междузвездното вещество пред нас. Докато не свалим малко от скоростта за друго няма да ни послужат. След 13.8 години корабно време ще стигнем пределите на Слънчевата система. Ако не я прескочим.
— Наистина ли сме пропуснали три милиона години?
— Да, Корбел. Трябва да чуя мнението ти по един въпрос. Уверен ли си, че за три милиона години Държавата ще е изчезнала?
Корбел се засмя. Но беше уплашен.
— Ще бъдем късметлии дори само ако е останало нещо, наподобяващо човешки същества. Не мога да си представя как ще изглеждат. Три милиона години! Жалко, че нямаше друг начин да го сторим. — Той се изправи. Внезапно бе почувствал глад.
— Наредено ми беше — отвърна Пирса — да съхраня живота ти и целостта на кораба, но не и да се грижа за твоето удобство. Все още съм лоялен към Държавата.
Корбел спря.
— И какво означава това?
— Имаше и друг начин да използваме черната дупка, след като научихме за съществуването й. Когато стигнахме средата на пътя можехме да продължим да ускоряваме. Щяха да ни бъдат необходими приблизително осемдесет години за да достигнем сърцевината на галактиката. Ако се намирахме в достатъчна близост до черната дупка, центростремителна й сила щеше да изкриви нашия хиперболичен курс в обратна посока, при това без да навлизаме в дълбочина на ергосферата. След още осемдесет години корабно време щяхме да се завърнем в Слънчевата система, само седемдесет години след отпътуването ни.
— Ти ли го измисли? И не го направи?
— Корбел, не разполагах с никаква информация за тези империи на водния монопол. Трябваше изцяло да разчитам на получените от теб сведения.
— За какво говориш?
Отговорът дойде със записания глас на Корбел:
„А според мен би издържала седемдесет, дори стохиляди години. Защото, знаеш ли, тези империи на водния монопол не се разпадат. Могат да изгният отвътре до такава степен, че само лек външен тласък, например от варвари, да ги срути. Отделните социални слоеве постепенно губят връзка по между си и когато дойде време да се защитават, те не са в състояние да го сторят. Но все пак тласъкът отвън е необходим. Защото в империята на водния монопол революция не може да избухне.“
— Но аз… — понечи да заговори Корбел.
„С течение на времето империите на водния монопол могат да изгубят силата си та дори една единствена орда варвари да ги съкруши. Но, Пирса, вън от Държавата няма такива орди.“
— …не разбирам.
— Държавата би могла да просъществува седемдесет или стохиляди години, защото цялото човечество е част от нея. Няма никакви варвари, които да чакат търпеливо за първите прояви на слабост от страна на Държавата. Силите й с течение на времето ще се топят и чезнат и в един прекрасен ден дори един единствен варварин би могъл да я съкруши. И това си ти, Корбел. Ти.
— Аз?
— Нима си преувеличавал? Помислих си го, но не посмях да рискувам. Нямах възможност и да те попитам.
Той е компютър. Идеална памет, желязна логика, никакво колебание. Бях го забравил. Разговарях с него като с човешко същество, а сега…
— Значи си извършил исторически подвиг, като си спасил Държавата от мен. Проклет да съм.
— Въображаема ли е била опасността? Не можех да попитам. Ти щеше да ме излъжеш.
— Никога не съм възнамерявал да свалям проклетото ти правителство. Всичко, за което мечтаех е да живея нормално. Бях само на четиридесет и четири! Не исках да умра!
— Никога нямаше да живееш твоя „нормален живот“. Това щеше да е невъзможно за теб в 2190 година.
— Така си и мислех. Но не смеех… да го призная. Хайде да си вървим у дома.
ТРЕТА ГЛАВА