— И как разбираш посланието?
— Осем звездни системи, две с двойни слънца. Зачертани празни хора. Добре, ще го разбираме така. „До всички. Ние сме човеци, отговаряме да общоприетия образ, нашите химични реакции се основават на въглерод и вода. Произхождаме от звездна система, която изглежда така. Подобните на нас човеци, които произхождат от посочените осем системи приличат на нас, но не са хора. Не ги приемайте.“ Какво ще кажеш?
— Съгласен съм.
— Говориш съвсем като човек. Напълно възможно е посланието да е дело на твоята безценна Държава само че… Държавата няма естествени врагове. Всички са част от Държавата. Значи това послание проследи до Земята?
— Да. Предположих, че са го изпратили човешки същества и не бях сигурен, че ще успея да открия Слънцето по друг начин.
— А как са ни открили те? Който и да е изпратил този лазерен лъч, трябва да ни е забелязал на неколкостотин светлинни години. Все още се движехме със скорост, близка до тази на светлината, нали?
— При наличие на достатъчно чувствителни прибори, пламъкът от двигателите на рам-звездолета може да се наблюдава от огромно разстояние. Но лъчът, който бе насочен към нас се отличаваше с изключителна мощност. Изпращането му е изисквало определени мотиви.
Корбел се усмихна с мрачно задоволство.
— Строго определени. Глупости. Твоята Държава се е разпаднала отдавна, Пирса. Колониите са се разбунтували. Държавата, разположена в Слънчевата система, е искала да предупреди завръщащите се звездолети: Не спирайте в колониите.
— Нали сам ми каза, че Държавата е като империя, с монопол върху водните ресурси. Подобни социални структури не загиват от вътрешни революции. Краят им идва от външна опасност и сила.
Корбел се разсмя. Не хареса звука — беше като пресипнал креслив писък.
— Аз не съм учител по история, Пирса, идиот такъв! Аз съм архитект! Научих за тези империи от един приятел, който беше от онези хора, готови да разкажат какво ли не, само за да привлекат внимание. Не знаех, доколко сериозно да го възприемам.
— Но си му повярвал.
— Е, съвсем малко, но коя империя, в края на краищата, е просъществувала седемдесет хиляди години? Ако не беше ме възприемал толкова сериозно отдавна да сме си у дома… преди два милиона, деветстотин и трийсет хиляди години — Корбел разглеждаше внимателно слънцата и планетите в левия куб. — И ние сме в системата, която отговаря на това изображение?
— Да.
Виждаше се слънцето, после три малки тела, едно по-голямо космическо тяло с подозрителна подутина върху него (някоя голяма луна) и следваха още три тела, средни по размери.
— Земята я няма. Иначе…
— Виждаш ли обекта, който се издига над хоризонта на този свят?
За частица от секундата Корбел си помисли, че над мъгливия хоризонт се издига Луната. Беше в първа четвърт, но далеч по-голяма от месечината. Сияеше в бяла светлина и осветената й страна бе пресечена от оранжево-бели пояси. Тъмната й страна излъчваше червеникаво сияние сякаш бе нагорещена.
— Намираме се, — поясни Пирса, — в орбита около свят, с кислородна атмосфера, който обикаля около по-голямото тяло. Централният обект е масивен газов гигант, по-горещ, отколкото би се очаквало съгласно теоретическите предпоставки. В системата се наблюдават и други аномалии.
— И ние сме в орбита около луната на това нещо?
— Така казах.
Корбел завъртя глава.
— Добре, Пирса. Покажи ми.
И Пирса му показа, с диаграми и снимки, направени по време на полета на „Дон Жуан“ през системата.
Слънцето беше млад червен гигант, раздуто и горещо, приблизително с масата на земното Слънце, но с диаметър десет милиона километра.
Пирса му показа вътрешната планета, разположена приблизително като Меркурий. Двете планети си приличаха, но като цяло системата беше променена до неузнаваемост.
Втората планета имаше значително по-разредена атмосфера от тази на Венера, която съдържаше известно количество кислород. Беше тъкмо там, където трябваше да бъде.
Нямаше нищо на земната орбита.
Третата планета забележително напомняше на Марс, само че ги нямаше луните и контурите на пясъчните морета.
— Странно, но из цялата система се срещат познати картини — отбеляза Пирса.
Реакцията на Корбел към всички тези разкрития бе бавно нарастващ гняв. Вкъщи ли си беше, или не?
— Ясно. Познати картини. А какво ще кажеш за Земята?
Луна, доста наподобяваща планетата Земя, обикаляше в орбита около четвъртата планета — свят с маса като Юпитер, но много по-горещ, отколкото би трябвало да бъде, ако се има предвид разстоянието му до първичното светило. Четвъртата планета бълваше инфрачервена радиация в огромни количества, а освен това излъчваше и цяла гама от смъртоносни лъчения.