Отдъхна си, сетне пое малко по-умерено. Местността беше равнинна, непресечена, но все пак трябваше да внимава къде стъпва. Почвата под краката му беше глинеста, примесена с камънаци, гледката се разнообразяваше единствено от ниските, оформени от вятъра купчини пръст.
Пирса го поведе право към хълмовете и очевидно очакваше да ги пресече по права линия. Корбел свърна вляво, където забеляза един по-полегат хълм. С течение на времето долови, че си мърмори едва чуто.
Вероятно без да забележи бе придобил този навик през последните осем години бодърстване, за които бе остарял с повече от век и половина, докато на Земята бяха изминали три милиона години. Мърмориш си нещо и не знаеш дали Пирса няма да те чуе и да го възприеме като заповед. Проклети компютри-буквалисти, ядоса се той. Проклети хибернационни камери и свръхлекарства, които дори не могат да ти запазят младостта. Кислородните бутилки и охладителната инсталация ставаха все по-тежки с всяка измината крачка. Защо не са оборудвали скафандъра с колан? Коланът несъмнено бе най-голямото откритие на човечеството след колелото. Той позволяваше да се прехвърли част от тежестта от раменете на кръста. Ако създателите на костюма си бяха поразмърдали както трябва мозъците…
Не, това беше глупаво. Костюмът е бил създаден за употреба в безтегловност и работа на борда. Никакви разходки. Трябваше да се радва, че Пирса все още приема заповедите му. И че най-сетне успя да се върне на Земята. Нищо по-хубаво няма от това да си отново тук, помисли си Корбел, докато прехвърляше билото. Той спря запъхтян, наведе се да си поеме дъх и се заслуша в сърцето си, почти очаквайки да го почувства как спира и изведнъж осъзна, че е щастлив.
Разбира се! За три милиона години вероятно нито един човек не е постигнал това, което бе преживял той. Хубаво би било да може да се похвали на някого.
И тогава видя къщата.
Намираше се на билото на отсрещния хълм. Иначе едва ли щеше да я забележи. Беше сивокафява — също като хълма под нея — но, за щастие, Корбел зърна очертанията й на фона на синьото небе. Сякаш израстваше от скалите.
Необходими му бяха още два часа, преди да стигне до нея. Внимаваше да не се преумори. Знаеше, че утре краката ще го болят нетърпимо — ако доживееше до утре. Изминал бе две-трети от разстоянието, когато излезе на стар, разнебитен път. После беше по-лесно.
Къщата беше с екстравагантен дизайн. Покривът представляваше изпъкнал триъгълник, едната му страна почти опираше в хълма. Две от стените бяха от стъкло, или нещо по-здраво. Единствената стая на къщата бе разкрита пред погледа на самотния наблюдател, който й се любуваше от основата на хълма, вкопчил ръце в купчина пръст. Ужасно място, помисли си той, за да построиш дом.
Опря лицевото стъкло на шлема в прозореца.
Подът не беше равен. Или хълмът отдолу беше потънал, или архитектурните стилове се бяха променили далеч отвъд представите на Корбел.
Стаята зад прозореца вероятно е била предназначена за спалня, в средата имаше нещо напомнящо просторно легло. Това легло бе поне два пъти по-голямо от кралските ложета от неговото време, с асиметрична форма, подобно на холивудските басейни от петдесетте. Извитата горна табла представляваше пулт за управление, оборудван с монитори, превключватели и замрежени говорители, подобни на стереоуредби, както и няколко отвърстия, достатъчно широки, за да пропуснат напитки или сандвичи. В мрака над леглото се полюшваше голяма скулптура от жици — полилей, или антена — не можеше точно да определи.
На пулта за управление премигваха две жълти лампички.
— Това, значи, е бил твоят източник на енергопотребление — съобщи Корбел. — Ще отида да потърся вратата.
След приблизително двайсет минути той докладва наново:
— Врата няма.
— Къщата все трябва да има някакъв вход. Не е задължително да изглежда като врата. Ако се съди по описанието, вътре би трябвало да има и други помещения, които не можеш да видиш — тоалетна, кабинети нещо като помещение за доставка и приготвяне на храна.
— Може да са разположени под хълма. Мммм… добре, ще продължа да търся.
Не откри и следа от скрита врата на покрива. Може би целият покрив се вдигаше, по даден сигнал? Корбел не знаеше, дали архитектът проектирал подобна къща, би си позволил такова разточителство на енергия.
Дори и пътят да е водил към някакъв вход, пръстта го беше заринала отдавна. В него се надигаше отчаяние. Къщата изглеждаше сякаш не е била използвана сто, а може би хиляда години. Нищо чудно да са били и десет хиляди. Иди и търси сега врата. Ами ако е имало втори, или трети етаж, които сега са потънали в хълма? И вратата е била там?