Все още не беше открил вратата.
Третото помещение изглеждаше обещаващо. В него нямаше нищо, освен лишен от обозначения циферблат и пулт с четири премигващи в бяло сензорни клавиши.
— Мисля, че открих асансьор — рече той. — Ще опитам да го задействам. — Корбел натисна ключа. Вратата се плъзна обратно и той включи осветлението на шлема.
— Опасно е — обади се Пирса. — Ами ако асансьорът те спусне долу и после се повреди.
— Тогава ще пробиеш още една дупка за да се измъкна. — Корбел натисна най-горния сензорен клавиш. Нищо не последва.
Така и очакваше. Сигурно е на върха. Натисна клавиш номер две.
— Корбел — извика ненадейно Пирса. — Отговаряй, ако можеш.
— Какво има? — не чувстваше никакво движение и все пак нещо се бе променило. Имаше още осем блестящи сензорни клавиши — два допълнителни реда до първия, разположени съвсем близо и всеки един клавиш бе обозначен с някакъв черен йероглиф.
Корбел натисна ключа на вратата.
— Преместил си се с 4.1 миля югозападно и си се спуснал на дълбочина двеста стъпки. Предполагаемо местонахождение град Едно.
— Ясно — Корбел се беше преместил в друга стая. Започваше да се чувства като скитащ призрак. Всичко му се струваше странно, нереално.
Излезе навън и се озова пред нещо, което навремето вероятно е било бюро, но сега едва му стигаше до коленете. Мониторите и бутоните върху плота на бюрото напомняха за неговия контролен пулт в Утробната, но бяха изпочупени. Поне стотина години са били изложени на дъжда.
Краката му потъваха в дебелия, мек килим. Килимът се разпадаше под тежките му ботуши и полепваше по тъканта на скафандъра му. Спря се до празната рамка на прозореца и погледна навън.
Под краката му се спускаха трийсет етажа с изпочупени прозорци. Наоколо имаше няколко по-високи сгради. Мазилката на една от тях, масивна постройка разположена вдясно, беше рухнала и заедно се нея се беше сринала част от сградата. Стори му се, че различава зад завесата на дъжда и мъглата някакво сивкаво очертание на по-светъл сив фон — неимоверен по размери куб с леко изпъкнали навън стени.
— Пирса, Държавата разполагаше ли с някакъв вид транспорт за мигновено придвижване? Нещо като телефонни кабини, в които набираш кода и се озоваваш в нужното място.
— Не.
— Защото тези тук са го имали. Трябваше да се досетя. Къщата, на която се натъкнах в началото е била само част от цялото жилище. Преди малко се озовах в работния кабинет. Намира се тук, в града. Един Бог знае къде са банята, столовата и останалите помещения. Онова, в което проникнахме с взлом, беше спалнята.
— Не бива да забравяш, че с телепортиращото устройство не е работено от дълго време.
— Добре — Корбел се върна обратно в кабината. Сега накъде? Натисна третия в редицата с немаркирани клавиши.
Покривът над главата му се озари в светлина. Допълнителните клавиши бяха изчезнали. Корбел излезе от кабината и се усмихна. Без съмнение, това беше банята.
Термодатчика на скафандъра сочеше бързо снижаване на външната температура.
— Струва ми се, че това място е с въздушно кондициране — каза той.
— Преместил си се с 3.1 миля на югозапад и си слязъл с още шестотин стъпки към морското равнище.
— Разбрах — Корбел вдигна лицевото стъкло. Само за миг и незабавно ще го затвори… но въздухът беше хладен и свеж.
Докато смъкваше тежката раница, за пръв път почувства колко е изтощен. Изхлузи останалата част от екипировката и приклекна до ръба на ваната, голяма почти колкото малък басейн.
Не можеше да разчете знаците по водния кран. Завъртя го в една посока докрай и го натисна. Във ваната бликна гореща вода. Корбел завъртя крана в противоположната посока. Рукна кипяща вода, вдигна се пара. Корбел отскочи. Ако беше влязъл във ваната…
Ясно, значи „студения“ кран е за гореща, но не нетърпимо, вода. Завъртя го и се отпусна на дъното, а водата лекичко го повдигна.
— Корбел, отговаряй — чу се едва доловим глас.
Протегна ръка към шлема в ъгъла.
— Точно сега съм в почивка. Обади се след час. И ми прати една танцьорка.
4
Тъничкият глас повтаряше отново и отново:
— …можеш. Корбел, обади се ако можеш. Повтарям. Корбел…
Корбел отвори очи.
Всичко наоколо му се струваше странно и непознато. Не беше на борда на „Дон Жуан“. Тогава къде… ?
Но, да. В единия край на ваната имаше вдлъбнатина, точно колкото да отпусне главата си в нея. Вратът му сякаш бе потънал в мека възглавница. Обгръщаше го приятно топла вода. И по всичко изглежда, че беше заспал във ваната.
— …ако можеш. Повтарям…