— Добре, разбрах — Корбел изключи записа и се отправи към кабината.
При натискане на втория клавиш се показа ново контролно табло с осем миниатюрни бутона.
Корбел го разгледа внимателно. Символите върху бутоните най-вероятно бяха буквени обозначения. Посегна да натисне един от тях, после се поколеба.
— Малко ме е страх.
— От какво?
— От контролното табло. Виждаш ли, във всяка една от кабините имаше по четири бели клавиша. Мисля, че са от интерком или някакво подобно устройство за връзка. Но тук се появи ново табло с осем бутона с обозначения върху тях. Прилича на телефонен циферблат и вероятно за да проникна в кабинета ще трябва да използвам код.
— Звучи логично.
— Добре, какво ще стане ако набера случайно избрана комбинация?
— По мое време, щеше да попаднеш на запис от централата, който да те уведоми, че такъв номер не съществува.
— Да, и при нас беше така. Но тук става дума за телепортация. Ако ме изпратят в нищото? Пуф!
— Никой не би допуснал подобна възможност. Няма ли телефонен указател?
Нищо подобно не се виждаше наоколо. Корбел отвори вратата.
В кабинета бушуваше яростен дъжд и вятър. Едри капки покриха лицевото стъкло на шлема. Корбел заобиколи бюрото и се зае да проверява чекмеджетата. Повечето бяха заключени. Откърти вратичката на едно от тях, за да открие вътре полуразпаднала се зеленикава маса. Забравена ябълка?
Върху бюрото бяха подредени различни устройства. Телефон, видеофон, компютърен модем? Трудно му беше да определи. Времето и дъжда бяха оставили своя разрушителен отпечатък.
— Отново се налага да натискам копчета напосоки — уведоми той Пирса.
— Пожелавам ти успех.
— Защо го казваш?
— От добро възпитание.
Корбел огледа редичката от осем бутона, осветени от прожектора на неговия шлем. В кабината би могъл да срещне смъртта си по-бързо, отколкото можеше да си представи. Да натисне ли случайно избран код? Хрумна му по-добра идея. Избра един бутон — петият, от горе надолу, чийто символ приличаше на преобърнатото популярно съкращение на Лос Анджелис — „ЛА“. Натисна го веднъж, пауза, втори път, пауза трети път…
На четвъртия се получи. Неочаквано светлината от покрива смени ъгъла си.
Вратата не искаше да се отвори.
Ядосан, той избра друг бутон, нещо като обърнат настрани пясъчен часовник, и го натисна: 4-4-4-4.
— За втори път сменяш местоположението си — уведоми го Пирса.
Този път вратата се отвори.
Първото, което видя, бяха търкалящите се наоколо скелети, облечени в еднакви… униформи? Широки ризи, без ръкави, надиплени на раменете, къси гащета. Въпреки плътния слой прах дрехите изглеждаха почти нови, от яркочервен плат с черни обозначения. Костите в тях бяха съсухрени от времето, но по всичко изглежда, че загиналите не са се отличавали с голям ръст. Корбел ги огледа внимателно, търсейки следи от огнестрелни наранявания. Не се виждаха никакви дупки, нито по дрехите, нито в черепите… но начинът, по който лежаха разпръснати, подсказваше че са загинали в битка. Несъмнено беше едно — скелетите бяха съвсем човешки.
Наблизо забеляза бюро и нещо като компютърни терминали. Масивната плъзгаща се врата в стената беше разтопена. Зад нея се виждаха многобройни килии. Решетъчните им врати бяха от декоративно желязо, различни за всяка килия, но бяха затворени и вътре се въргаляха още скелети.
— Полицейски участък — докладва той на Пирса. — А аз търсех ресторант. Натиснах един и същи бутон четири пъти. — Почувства раздразнението в гласа си. Или може би умора? — Виждаш ли, страх ме беше, да не поема пътя към нищото. Ресторантите винаги са държали телефонните им номера да са лесни за запомняне. Така поне беше по мое време.
— Държавата ограничи ползването на подобни телефонни номера само за общинските служби — полицейски участъци, болници…
Корбел премина през още една разтопена метална врата, по-голяма от първата. Върху него се изсипа водопад от дъжд. Най-сетне беше открил изхода. Видимостта беше доста ограничена. Градска улица… сред калта се виждаха купчини от парцали във всички възможни цветове, като се изключи яркочервеното.
— Ще трябва да опитам и с други повтарящи се номера — каза той.
— Според мен няма никаква опасност. Дори и да попаднеш на номер, който не се използва, нищо няма да ти се случи.
— Значи съветваш ме да рискувам, а? — той продължаваше да стои неподвижно под дъжда, който шибаше шлема и предното стъкло.
— Има и друга възможност. Огледах внимателно града с всичките си сетива. Под него има празно пространство, система от подземни тунели, водещи в различни посоки. Бих могъл да те насоча към някое от местата, където тези тунели се пресичат.