— Вътре съм — докладва той в шлемофоните.
— Къде?
— В един от подземните вагони. Не зная какво да правя. Да чакам, предполагам.
— Няма ли да използваш кабината за телепортация?
— Не, опасявам се, да не попадна в задънена улица. Може би тези кабини са били играчка за богаташите, твърде скъпи, за да се използват масово, или с малък обхват на действие. Защо иначе ще има улици с коли по тях? При това улиците бяха в добро състояние и колите съвсем не бяха малко.
— Знаеш ли, чудех се — поде Пирса, — Четирицифров циферблат с осем бутона дава само четири хиляди деветдесет и шест възможни номера. Твърде малко.
— Така е.
Вътре имаше места за осем човека. Седалките бяха покрити с мека тапицерия и обозначени с познатите символи. В единия край имаше автомат за храна, който му заговори със същия съжалителен тон, когато го изпробва. Зад тясната врата, през която едва успя да премине беше монтирана миниатюрна тоалетна, оборудвана с металически сюнгер, също като онзи в къщата. Изпробва и тоалетната. Самопочистващата й способност беше направо удивителна. Предположи, че металическият сюнгер е с монтиран минителепортиращ механизъм вътре.
Седалките във вагона бяха с удобни ръкохватки. Изваждаха се от специални жлебове и се заключваха като предпазни колани.
— От мястото, където си в момента, долавям нарастващо енергопотребление — уведоми го Пирса.
— Значи става нещо — Корбел се разположи на меката седалка и зачака. Никакви съобщения за времето на потегляне. Реши да почака двадесет и четири часа, преди да се откаже. Стомахът му стържеше.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
НОРНА4
1
Събуди го нечий глас.
Корбел подскочи уплашено и се събуди с писък на уста. Кой друг, освен Пирса, би могъл да го заговаря тук?
Но той не беше на борда на „Дон Жуан“.
Гласът утихна.
Пирса се обади от шлемофоните:
— Не разпознах езика.
— Че какво друго очакваше? Пусни ми записа — той изслуша внимателно направения от Пирса запис на момчешки глас, който говореше нещо с уверен тон. Накрая въздъхна. — Ако този тип ме чака, за да се срещне с мен, какво ще му кажа? Какво ще ми каже той? Най-вероятно ще умра от старост, преди да науча езика му.
— Направо ми късаш сърцето с вечните си оплаквания. Не забравяй, че твоите съвременници също са живели само по един живот.
— …добре де.
— Не мога да търпя егоистичния ти мироглед. Ако можеше само да се видиш отстрани.
— Не, чакай малко. Прав си. Абсолютно си прав. Получих много повече, отколкото много хора биха очаквали от живота. Повече дори, отколкото биха си взели на сила. Наистина, ще престана да се оплаквам.
— Изненадан съм. Да не вземеш сега да се посветиш в служба на Държавата?
— Коя Държава? Държавата е мъртва. Моят егоизъм е толкова човешки, колкото и твоят фанатизъм.
Гласът заговори отново, с красиви, но непонятни думи — и Корбел го видя. Лицето му се намираше отвъд предната стена на вагона, отвъд метала, който се оказа прозрачен. Холограма? Корбел се наклони напред.
Беше нещо като бюст на момче, стигащ до раменете. Момчето беше приблизително дванадесет годишно, но се държеше като възрастен. Кожата му беше златиста, в чертите му се смесваха различни раси — черна, жълта, бяла и още нещо, може би мутация. Главата му беше съвсем гола, само над ушите и на тила се виждаха отделни къдрави кичури.
Лицето се усмихна уверено и изчезна. Вагонът се понесе напред и надолу.
Корбел се намираше в подземна железница. Издърпа ръкохватката на седалката и се вкопчи в нея. Вагонът пропада право надолу почти цяла минута. После земното притегляне го блъсна и тунелът стана почти хоризонтален.
Вътре беше светло, отвън цареше мрак. Корбел започна да се отпуска, когато вагонът внезапно се завъртя, изви рязко вляво, завъртя се отново, изви надясно и отново пое право напред. Какво ли означаваше това? Смяна на тунелите?
Ушите му изпукаха.
— Движиш се със скорост осемстотин километра в час — уведоми го Пирса. — Скоростта на вагона продължава да нараства. Забележително постижение.
— Как го правят?
— Предполагам, че се намираш в линеен ускорител с гравитационно задвижване, а тунелът е с разредена атмосфера. Предстои ти да преминеш под Тихия океан. Чуваш ли ме още?