Видя я само за миг преди тялото му да се вцепени. Предположи, че е видял смъртта си.
2
Лежеше по гръб в нещо меко, приело формата на тялото му, с разтворени крака и ръце, свити под главата. Въздухът беше влажен, тежък и горещ. Под се стичаше в слабините, под мишниците и в ъгълчетата на очите му. Когато направи опит да се раздвижи, повърхността се залюля и развълнува и около ръцете и краката му се пристегнаха меки окови.
Скафандърът го нямаше. Облечен бе само с комбинезона, в един неумолимо горещ свят. Чувстваше се гол и беззащитен.
Светлина блесна зад спуснатите му клепачи. Отвори очи.
Намираше се във водно легло, над него, през дупката с неравни краища на покрива, се виждаше сивото небе. Изви глава и разгледа останалата част от спалнята — контролното табло с приборите, летящата масичка за кафе и подноса.
Тези спални вероятно са ги проектирали масово, като готовите къщи от неговото време. Специално тази изглеждаше като ударена от торнадо. Покривът и панорамният прозорец бяха избухнали навън.
Старицата го разглеждаше внимателно, седнала на близкия диван.
Норна, помисли си той. Съдбата, в образа на старица. Съвсем ясно я виждаше в паметта си, а също и сребристия бастун в ръката й. Втренчи поглед в нея, тя се изправи и се приближи до него… а покритата с козина боа, обвила раменете й, вдигна глава, наостри уши и отвърна на погледа му. Върхът на опашката й потрепваше.
По дяволите, та това е котка. Спомни си, че в детството някой от приятелите му бе притежавал котка, като че ли й викаха Лъвчо. Беше с гъста мека козина и дълга пухкава опашка. Ако тази опашка беше три-четири пъти по-дълга и прикачена направо към главата на Лъвчо, животното пред него щеше да е окончателният резултат.
Нима е възможно в процеса на еволюция котките да са изгубили краката си?
Не можеше да повярва. По-лесно беше да си представи, че през изминалите три милиона години някой е експериментирал с котешките гени.
Жената се надвеси над него, насочила бастуна право между очите му. После заговори.
Той поклати глава. Леглото се разлюля.
Ръката й стисна бастуна. Не виждаше никакъв спусък, но вероятно бе задействала някакво устройство, защото тялото на Корбел се загърчи в агония. Усещането не беше физическо. Просто в душата му нахлуха безпределна мъка, немотивирана вина и безпомощен гняв. Искаше да умре.
— Спри! — извика той. — Спри!
Контактът беше започнал.
Името й беше Мирели-Лира Зиилашистар.
Вероятно някъде наблизо имаше свой компютър. Кутията, която бе поставила на пулта беше твърде малка за да е нещо повече, от дистанционно управление. Докато Корбел говореше — в началото само несвързани фрази, колкото да я спре, за да не използва силата на сребристия бастун — кутията функционираше като преводач. Говореше на Корбел с неговия собствен глас, а на Мирели-Лира — с нейния.
Отпърво си обмениха съществителни. Мирели-Лира сочеше различни предмети и ги назоваваше, а Корбел повтаряше на своя език. За много от предметите в стаята Корбел не разполагаше с подходящи названия. Косматата змия нарече „Котешка опашка“, а стаичката за мигновено прехвърляне в пространството — „телефонна кабина“.
Жената включи телевизора и на екрана се появиха бързо сменящи се изображения. Корбел предположи, че телевизорът също е свързан с компютъра. Мирели-Лира му показваше различни картини. Речникът им растеше непрестанно.
— Дай ми храна — каза й той, когато гладът му заглуши страха. Не без известно усилие тя разбра какво се иска от нея, постави чиния до леглото и отвърза едната му ръка. Под зоркия й поглед и заплахата на сребристия бастун, той се нахрани, оригна се и поиска още.
Тя отнесе чинията зад пулта. След не повече от минута я върна напълнена догоре с плодове и късчета печено месо, съвсем топло, току що сготвено. Вътре имаше и някакъв сварен корен с вкус на морков и тиква. В началото почти не бе обръщал внимание на храната. Сега вече взе да се пита къде ли я е сготвила. Може би е използвала „телефонната кабина“ за да се прехвърли в кухнята.
Котешката опашка скочи от раменете на жената върху леглото. Корбел замръзна. Животното се плъзна към него и подуши храната. Положи глава на корема на Корбел и го загледа в очите.
Корбел го почеса зад ухото. Животното притвори очи и замърка. Коремът му беше от твърда люспеста кожа като на змия, но козината беше също така мека, както изглеждаше.
Корбел приключи с втората чиния, преотстъпвайки част от храната на котешката опашка. След това се унесе в дрямка като се питаше дали Мирели-Лира ще си направи труда да го събуди.