Не. Когато се събуди небето навън беше черно и тя бе запалила светлините. Отново бе завързала свободната му ръка.
Скафандърът беше изчезнал. Дори и да се отвържеше по някакъв начин, тя можеше отново да използва срещу него бастуна. Не знаеше дали „телефонната кабина“ наистина работи. Повтаряше си, че може би Пирса го е сметнал за мъртъв и се е отправил към някоя друга звезда.
Какво ли искаше тя от него?
Продължиха с глаголите, после с описателните изрази. Езикът й не напомняше на нито един от познатите езици от неговото време, но екранът и компютърът им помагаха да напредват бързо. Не след дълго вече бяха в състояние да обменят информация:
— Развържи въжетата. Искам да стана.
— Не.
— Защо?
— Аз съм стара.
— Аз също — рече Корбел.
— Искам да бъда млада.
Не можеше да разчете интонацията в гласа й, а механичният преводач нямаше такава. Но забеляза как потрепва лицето й, когато произнесе тези думи.
— Аз също.
В отговор тя го простреля с бастуна.
Вина, страх, разкаяние, желание да умре. Той извика, сгърчи се и се изпъна на въжетата за няколко безкрайни секунди, преди тя да изключи уреда.
После се отпусна и я загледа със смесица от уплаха и болка. Лицето й менеше гримасите си. Внезапно тя му обърна гръб.
В напъните си беше подплашил котешката опашка и тя беше избягала.
„Искам да съм млада“, после прас! А сега стоеше с гръб към него, стиснала юмруци. Какво криеше — гняв, или сълзи? И защо? Нима аз съм виновен, че е стара? Едно беше ясно: държеше го завързан за свое спокойствие, а и за негово. Ако използваше бастуна срещу него докато е с отвързани ръце, нищо чудно Корбел да си сложи край на живота.
Котешката опашка отново изпълзя на гърдите му, сви се на топка и потърка носа си в неговия.
— Миии! — Сякаш искаше от него обяснение.
— Не зная — отвърна той на животното, което бръмчеше като моторче на гърдите му. — На твое място и аз не бих харесал този отговор.
Но се оказа, че греши.
Жената освободи едната му ръка и го нахрани. Менюто беше вече познато: варени корени, печено месо. След това нахрани и котката.
Плодовете бяха съвсем пресни. Месото като че ли беше леко препечено и доста старо. Беше се забавила не повече от минута зад пулта, преди да му поднесе храната. Дори микровълновата печка не беше толкова бърза, поне по негово време. Заслужаваше да го запомни…
Трябваше да отиде до тоалетната.
Отне й вбесяващо дълго време да разбере какво иска от нея. Сетне на лицето й се изписа колебание, сякаш възнамеряваше да го остави да тъне в собствената си мърсотия. Накрая го освободи, първо ръцете, после и краката. Изправи се далеч от него, насочи бастуна и му даде знак да влезе в тоалетната.
Когато остана насаме, зад вратата, той въздъхна облекчено.
Не мислеше да бяга. Не точно сега. Знаеше твърде малко. Не си заслужаваше риска, пък и можеше да го лиши от възможността да посещава тоалетната. И най-вече — страх го беше от бастуна.
Този бастун: само за миг беше в състояние да го превърне в раболепен роб. И през ум не му минаваше да си опитва да запази достойнство. Нито пък изпитваше срам от своята безпомощност. В едно бе твърдо уверен — изложи ли се твърде дълго на въздействието й и ще изгуби човешкото в себе си.
Всъщност, Корбел беше само една черупка от друг човек, съживена от електрически импулси и с инжектирана РНК-памет. Бяха го подлагали на многобройни промени, но винаги бе оставал човек. Ала това, с което го заплашваше бастунът, бе по-страшно от всичко.
Готов бе да й сътрудничи.
Имаше едно но: тя беше луда. Може би изглеждаше съвсем нормална според представите на нейното време, но за Корбел Мирели-Лира бе само една смахната и много опасна старица. Колкото стар и уморен да се чувстваше, трябваше да избяга от нея преди да го довърши.
„Телефонната кабина“ сигурно работеше нормално. В спалнята нямаше и следа от микровълнова печка. Ясно.
После ще опита да се свърже с Пирса. Не смееше да помоли за скафандъра, с това щеше да я наведе на мисълта, че се готви да избяга. А дори и Пирса да се намираше в Слънчевата система, с какво щеше да му помогне?
Корбел излезе от тоалетната и се върна при леглото. Мирели-Лира побърза да го завърже. Отново подеха разговор.
Механичният преводач пропускаше непознатите думи. Налагаше се Корбел да задава въпроси, да се връща назад в разговора за пояснения, да изяснява мъгляви места. Накрая сглоби цялата история от разпокъсаната информация:
Наричаше се Мирели-Лира Зиилашистар и беше гражданка на Държавата. (Държавата?) Беше повече от изненадан. Но Мирели-Лира я описваше почти като Пирса, само дето нейната Държава господствала над всички познати светове цели петдесет хиляди години — според представата на Корбел, защото тогава Земята още не била преместена.