— Какво означава това?
— Спряха времето за мен. Имаше една сграда, в която затваряха против волята им всички престъпници — отново познатата горчива усмивка. — Би трябвало да изпитвам гордост. Само необичайно надарени закононарушители бяха съхранявани за бъдещите нужди на Държавата. Личности с висок интелект, многообещаващи генни заложби, или интересни житейски истории, които да разказват на бъдещите историци. Сградата бе предназначена за около десет хиляди затворници. Имах късмет, че ми позволиха да задържа при себе си лекарствата.
Тя се наклони над водното легло.
— Това няма значение. Корбел, искам да знаеш, че имаше и още един, по-рано открит метод за постигане на безсмъртие. Ако го намерим и двамата ще бъдем отново млади.
— Готов съм — каза Корбел. Той притегли меките окови на ръцете. — Аз съм изцяло на твоя страна. Направо се пръскам от желание да бъда отново млад. Защо не ме отвържеш?
Нима щеше да е толкова лесно?
— Търсенето ще е продължително. Аз самата се захванах доста отдавна. Трябва да ми предадеш твоите лекарства за подмладяване, Корбел. Може би няма да са толкова добри, колкото диктаторските препарати за безсмъртие, но повече ще ги бива от моите.
Аха.
Трябваше да отговори час по-скоро.
— Намират се на кораба, който е в орбита. Но едва ли ще ти помогнат. Вероятно си доста по-стара от мен, дори ако не броим времето, прекарано в хибернационната камера — почувства как по челото му се стича хладна пот, беше напълно безпомощен. Видя, че тя вдига бастуна.
Мирели почака докато престане да бърбори объркано и каза:
— Напълно те разбирам. Дошъл си от време, много преди моето. Твоите лекарства сигурно са по-примитивни. Не мога да ги използвам. Поне така твърдиш.
— Истина е! Слушай, родил съм се още преди хората да кацнат на Луната! Пожелах да ме замразят, когато научих, че съм неизлечимо болен от рак. А после…
— Да те замразят? — тя очевидно не му вярваше.
— Замразят, да! Надявах се, че медицината ще открие способ да се пребори с болестта ми и да възстанови разкъсаните клетъчни стени на… — трескавите му обяснения завършиха с вопъл. Този път тя държа бастуна насочена към него по-дълго време.
— Отвори очи.
Не искаше.
— Ще използвам бастуна.
Очите му бяха стиснати като юмруци, а лицето му сгърчено в агония.
— Замразеният човек не е нищо повече от един добре съхраняван труп. Обещаваш ли повече да не лъжеш?
Той разтърси глава. Все още не можеше да отвори очи. Спомни си за онова, което му бе разказвал Пирса за фосфолипидите и глията около мозъчните неврони. Замръзвали при седемдесет градуса по Фаренхайт и нервите умирали. Беше се съгласил доброволно на самоубийство. И какво друго му оставаше? Но никога, никога нямаше да убеди в правотата си Норна.
— Слушай сега нататък — продължаваше Мирели-Лира Зиилашистар. — Няма да ти разказвам за първия път, когато ме извадиха от безтегловния затвор. Вторият път беше, когато генераторът на безтегловност бе изчерпал енергийния източник. Над хиляда души се озовахме в един нагорещен и почти лишен от живот свят. Климатът беше убийствено топъл. Горещината погуби повечето от нас. Дъждът се лееше като потоп, но ако не беше той, щяхме да измрем до един. След време успяхме да се доберем до тези места, където дните и нощите са дълги по шест години, но все пак може да се живее. Бях стара. И не исках да умра.
Той отвори очи заинтригуван.
— И какво стана с другите?
— Момчетата ги плениха. Не знам какво ги е сполетяло. Аз избягах.
— Момчетата?
— Не се разсейвай. Посветих дълги години единствено на това да оцелея. Търсих навсякъде тайната на диктаторското безсмъртие, но така и не я открих и остарях. Все пак извадих късмет. Открих малък контейнер с нулево време, място за складиране на архиви под формата на записи и химическа памет, както и на семена с променен генотип. Отпърво държах вътре лекарствата си. После го изпразних и го превърнах в килия с нулево време, предназначена за мен. Въведох известни корекции в подземната транспортна система, така че появи ли се някой пришълец, да бъде насочен към мен. Поставих сигнална инсталация, която да ме изведе от нулевото време, ако някой използва подземната система.
Разбираш ли защо направих всичко това? Единствената ми надежда бяха по-съвършените лекарства, които би трябвало да носи със себе си пришълецът от бъдещето. Надявах се един ден някой изследовател да се завърне от далечна галактика, или от съседната галактика. Вероятно щеше да предпочете да се приземи на някое по-хладно местенце. Значи щеше да потърси път към полюса — тя се изправи над него като голяма хищна птица. — Подземната система щеше да го изпрати право при мен, заедно с тези лекарства създадени в бъдещето, които щяха да ми върнат младостта, докато моите само консервираха старостта ми. Корбел, ти си този човек.