— Близо на двеста. Мои години, не юпитерови.
— Странно, че винаги си разполагала със запас от лекарства.
— Децата ми позволиха да взема цялото количество с мен в нулевото време. Държах ги там, за да не се развалят.
Корбел почувства, че по гърба му пробягват тръпки. Сигурно там е складирала и храната, приготвяла я е и после е спирала времето за нея. По такъв начин винаги е разполагала с прясно меню. Вероятно камерата с нулево време се е намирала в близост до някоя „телефонна кабина“.
— Кое беше твоето слънце? — попита го тя.
Единственото друго слънце, чието име беше чувал, бе Сириус.
— Свикнали бяхме да го наричаме „слънцето“ — измъкна се той. — Какво, всъщност, успя да научиш за истинското безсмъртие, онова което са открили диктаторите?
— Само едно — че ако някой диктатор умирал, това ставало по насилствен път — тя се озъби. — Подобни инциденти не се забравяли лесно. Адвокатът ми често ме забавляваше с разкази за воюващи по между си диктатори, за войни между цели семейства. Стари истории, от времето преди той да се е родил. Ако може да се вярва на думите му, още в онези времена диктаторите вече не служели на Държавата. Само на себе си.
— Като гръцките богове — кимна той. Последва тишина. Апаратът не беше превел последната забележка. — Могъщи и военнолюбиви — добави Корбел. — Смъртните са постъпвали предвидливо като се кланяли на боговете и са гледали да не се замесват в техните борби.
От време на време той хвърляше поглед през стъклото навън. Мяркаха се зелено-кафяви хълмове, горички от сгърчени дръвчета. Потърси в небето птици, но не забеляза нито една. Спуснаха се от стръмен склон и стомахът на Корбел пропадна надолу.
Колата се носеше към нещо, което дори Пирса би определил като град.
На фона на залязващото червено слънце се очертаваха контурите му. Градът беше покрит с огромен купол. В покрайнините се въргаляше част от купола — десетина свързани по между си шестоъгълника, тънки като дантела. Но в голямата си част куполът беше запазен. В самия център на ориентираната по посоките на света транспортна мрежа се издигаше масивен куб с изпъкнали стени — транспортният възел. Зад него се виждаха кули и стъклени тераси, върховете на най-високите сгради очертаваха висините на разбития купол.
Една огромна стъклена плоча се беше стоварила върху кубовидната постройка и сега подпираше стената, прекършена на две. Приличаше на пияница, подпрял се на рамото на по-едрия си другар. Но в останалата си част град Четири бе непокътнат. В сравнение с него град Едно беше в руини. Може би град Едно е бил по-стар от град Четири, или пък куполът на втория го е запазил във времето.
От три страни градът бе заобиколен с ниски горички и затревени склонове. Залените площи спираха в самите граници на града. На отвъдния му край имаше широка близо пет мили крайбрежна ивица, зад която се виждаше синевата на океана.
Странно, помисли си Корбел. И едва тогава се досети, че град Четири вероятно е бил построен преди климатът да стане горещ и да се отдръпнат океаните. Значи наистина беше много стар. Но имаше и още нещо, не по-малко странно, в град Четири. Градът не беше се разпрострял по дължината на брега. Извитата ивица, която някога е била бряг, не беше застроена. Никакви пътища не водеха към града. Корбел присви очи, огледа околните хълмове и забеляза тъмни точици, подредени на еднакво разстояние — най-вероятно това бяха „телефонни кабини“.
— Познаваш ли добре този град? — попита той. Защо да не си поиграем на екскурзовод? Къде ли е твоята тайна килия, Мирели-Лира?
— Да — отвърна тя.
Корбел се отказа.
— От тук трябва да се прехвърлим на западния бряг…
— Зная. Моите апарати те следят от самото кацане.
Почти беше привикнал с главоломната скорост на колата, но когато нахлуха в очертанията на града, самообладанието му се изпари. Улиците имаха зъби: огромни късове разбит железобетон, заострени стъклени витрини. Колата се носеше сред тях, накланяше се на четирийсет и пет градуса за да взема завоите, изправяше се и отново се накланяше, а Корбел не смееше да пусне дръжката.
Норма не откъсваше от него проницателния си старчески поглед.
— Май доста си изплашен. Чудя се, какво ли са използвали в твоя свят за да се предвижват.
— Телефонни кабини — изстреля напосоки той. — За по-дълги маршрути разполагахме с дирижабли — олекотени летателни апарати.
— Толкова бавно ли сте пътували?
Обливайки се в пот, той побърза да отвърне:
— Не обичахме да бързаме. Нали живеехме дълго — за един кратък миг Корбел беше готов да й разкрие цялата истина. Да приключи веднъж и завинаги. Можеха да променят сключената сделка. Щяха да използват нейните лекарства за да му върнат младостта. А после младият Корбел щеше да се захване с търсенето на диктаторското безсмъртие, докато болната стара Мирели-Лира си отдъхва в някой люлеещ се стол. Предложението изглеждаше съвсем разумно.