Само че Мирели-Лира беше луда.
Колата се разтресе, забави скорост и накрая спря под просторната арка на учрежденска сграда. Корбел почувства как ръцете му отпускат мъртвата си хватка. Старицата го побутна с бастуна и му даде знак да излиза навън. Корбел послушно се измъкна и тя го последва.
Прозорците на лицевата страна не бяха правоъгълни, а самата сграда беше издигната от панели, подредени като в мозайка. Над широката стъклена врата бяха изписани някакви завъртулки. Корбел, все още разтреперан от преживяния ужас, се опитваше да възвърне изгубеното присъствие на духа. Трябваше на всяка цена да запомни тези завъртулки, може би отговаряха на адреса. Две пресечени точки, преобърнато „S“, полегнал настрана пясъчен часовник и завъртяно pi.
Стъклените секции на вратите изчезнаха в пода за да ги пропуснат, сетне се вдигнаха обратно.
Мирели-Лира го поведе през обширното предверие, покрито с познатия мек килим, после свърнаха в коридор с безброй врати без дръжки.
— Асансьорните кабини не работят — обясни тя. Поеха нагоре по стълбите, на всеки три етажа спираха да си поемат дъх. И двамата дишаха тежко, когато Мирели-Лира сви в един коридор.
Пръстите на Корбел работеха безспирно върху едно от копчетата на комбинезона.
Не беше го свалял от излитането на „Дон Жуан“. Трябва да го беше прал поне неколкостотин пъти. Навиваше и навиваше копчето, привързано с един единствен гъвкав конец към комбинезона. Още малко и щеше да го откъсне.
Още врати без дръжки. Мирели-Лира спря пред шестата врата. Притисна нещо скрито в дланта й към центъра на вратата. Вратата отскочи назад, жената прибра предмета в джоба си и му даде знак да влезе. В мига, когато Корбел пресичаше прага пръстите му се разтвориха и пуснаха копчето.
Това беше първата му рискована постъпка. Но нямаше друг избор. Трябваше, при необходимост, да открие същата врата.
Мирели-Лира не откъсваше поглед от Корбел докато затваряше вратата. Така и не забеляза изпуснатото копче. Корбел се оглеждаше с невинен вид.
Бюро с някакви странни на вид украшения, мек килим, „телефонна кабина“, панорамен прозорец. Явно канцелариите също се произвеждаха серийно. Но имаше някои дребни отличия. Вратата на „телефонната кабина“ беше прозрачна. Панорамният прозорец бе останал здрав и дъждът не бе захабил килима и бюрото.
Скафандърът и шлемът на Корбел бяха захвърлени на бюрото. Той пое шлема със завързаните си ръце и извика:
— Пирса! Тук е Корбел! Корбел за себе си вика Пирса за Държавата!
Нямаше отговор.
— Пирса, моля те, обади се. Тук е Корбел, вика Пирса и „Дон Жуан“.
Нищо. Дори и пошепване. Мирели-Лира следеше внимателно движенията му.
— Може би корабът ми е от другата страна на планетата — рече й той. Но Пирса бе оставил ретранслатори! — Или автопилотът все още поддържа екваториална орбита. — Не, нали я промениха! Къде ли беше Пирса?
И тогава си спомни. Та нали Мирели-Лира бе променила подземната транспортна система. Приборите на Пирса са били насочени в съвсем друга посока. Ако се съдеше по неговите наблюдения, Корбел въобще не беше излизал от подземната железница.
Ще чакам, докато се уверя, че си мъртъв, беше казал Пирса. После ще претърся и други системи за следи от Държавата.
Не му оставаше нищо друго, освен да блъфира.
— Ако все още е в екваториална орбита, ще трябва да го повикам от моята платформа за приземяване. — Наложи се да й обяснява какво е това екваториална орбита, като я начерта върху праха на бюрото.
— Ще използваме тунелните вагони — предложи тя. — Вземи си скафандъра. Моят е в терминала.
„Телефонната кабина“ беше твърде малка. Мирели-Лира не можеше да позволи на Корбел да застане толкова близо до нея. Вдигна бастуна към него, а сетне начерта един символ подобен на завъртяно pi на пода.
— Ще натиснеш този бутон четири пъти — рече му тя. — и там ще ме чакаш. Не забравяй, не можеш да избягаш от бастуна.
Той кимна. Тя го загледа през прозрачната врата. Корбел огледа циферблата и забеляза, че четири от осемте символа на бутоните отговаряха на символите над входа на сградата.
Натисна четири пъти pi.
Дзап и той вече беше в друго място. Светът зад вратата на кабината имаше различни очертания. Огромно пусто пространство, увиснали над пода пръстени от седалки — поредния междуконтинентален подземен терминал. Корбел затършува в джоба на скафандъра и извади миниатюрния плосък диск. Ръцете му трепереха неудържимо. Като се опитваше да преодолее треперенето, той внимателно пъхна диска в процепа. После забоде пръст в символа, наподобяващ пясъчен часовник: 4-4-4-4.