Корбел се покатери на операционната маса. Вдигна ръце, потърка въжетата в скалпела и… готово! Ръцете му бяха свободни.
Приближи се към големия отвор в стената. Дишането му се беше успокоило, но сърцето му продължаваше да блъска в гърдите. Най-много от всичко му се искаше да легне и да си почине. Надникна в шахтата.
Беше дълбока колкото два етажа и нямаше прозорци. Отляво се виждаше метална врата, дръжката беше като стилизирано корабно кормило. Приличаше на врата на банков трезор. Виждаха се стъклените кабини на пазачите, а скелетите в тях дори бяха въоръжени с нещо, наподобяващо пушки.
Но какво общо имаше между банков трезор и болница?
Останалите три стени бяха покрити с лавици, от пода до тавана. Но малкото останали по лъвиците предмети не приличаха на златни кюлчета. По-скоро на бутилки. Подът, пет метра под Корбел, бе посипан с изпотрошени стъкла.
На пода се въргаляше полу-разтопен апарат, който напомняше на оживялата от кошмар миялна машина, която беше атакувала Корбел и Пирса сред разбиването на къщата. Всички останали механизми изглеждаха съвсем запазени. Имаше някакъв апарат снабден с клавиатура, който би могъл да бъде диагностичен прибор, ако наистина Корбел се намираше в болница. В единия край бяха монтирани чифт прозрачни „телефонни кабини“, стъклени цилиндри с овални покриви.
Нашествениците бяха спуснали стълба в шахтата. Корбел слезе предпазливо по нея, сякаш беше от порцелан. Четири скелета на дъното подсказваха, че и тук нашествениците са срещнали упорита съпротива. Пристъпи внимателно над костите. Помещението изглеждаше подходящо за болнична морга — хладно, чисто. Никакви насекоми, гъби или гризачи.
Но не от смъртта бягаше Корбел, а от сребърния бастун и промяната, която той носеше в себе си — по-страшна и унизителна от смъртта.
Осветлението в шахтата все още функционираше. Светеха и индикаторите на клавиатурата. Ако имаше късмет, двете кабини щяха да са в изправност. Влезе в първата и затърси циферблата.
Циферблат нямаше, само един единствен бутон, поставен в средата. Право на избор очевидно нямаше. Корбел се зачуди дали на другия край няма да го очаква Норна. Все пак намери сили и натисна бутона.
Нищо не се случи.
Той прокле тихичко, излезе от кабината и пробва другата.
Втората кабина нямаше врата и вътре витаеше прашен облак. Какво, по дяволите, значи това?
Къде беше попаднал? Лекарствата по лавиците трябва да са били необичайно ценни. Четирима пазачи и металически робот-убиец, една единствена врата, която изглеждаше готова да понесе ядрен удар, две кабини за телепортация… а от друга страна, следи от нашественици, очевидно готови на всичко, дори да бомбардират сградата… и изведнъж той разбра къде е попаднал.
Идеята го порази като електрически шок.
Ето къде са пазили тайната на диктаторското безсмъртие. По лавиците, които сега бяха празни.
Всичко съвпадаше. Напълно естествено бе да се складират гериатрични лекарства в болница. Кабините вероятно са водели право към крепостите на диктаторите — но дори и те са били допускани първо в затворената кабина. Ако появилият се в първата кабина отговарял на описанието, прехвърляли го във втората — с врата. Ако ли пък човекът бил непознат — превръщал се в мишена на лазерите.
А вратата на шахтата сигурно би издържала и ядрен удар. Само че крадците са проникнали през стената. Може и за нея да са използвали атомно оръжие. Интересно, дали Мирели-Лира знае за това място? Сигурно знае. Нали него е търсила.
Всъщност, нищо чудно в скоро време да се появи тук. Трябваше да се маха час по-скоро.
Изтощението му бе прераснало в агония. Понечи да изкатери обратно стълбата, но реши преди това да пробва вратата на шахтата. И тя се оказа отворена! Силите едва му стигнаха за да я избута встрани. Вероятно от тук бяха излезли нашествениците.
Е, поне за това трябваше да им е благодарен. Оказа се, че е на етажа с редицата от „телефонни кабини“. Беше стигнал до шахтата по заобиколен път, сигурно доста трудно щеше да се върне по него…
Видя кабините в мига, когато зави зад ъгъла. В същия миг зърна и Мирели-Лира Зиилашистар, стиснала бастуна като пистолет и присвила очи към нещо в ръцете й. Тъкмо преди да се скрие, той забеляза как вдига глава към тавана, оголила зъби в жестока гримаса.
Не беше търсила него, а шлема на скафандъра.
Сбогом, Пирса. Корбел преброи до тридесет, после надникна предпазливо зад ъгъла. Старицата беше изчезнала. Пресече на пръсти мекия килим до следващия коридор и надникна в него. От Мирели-Лира нямаше и следа. Корбел скочи в най-близката кабина и измъкна диска.