— Съвсем естествено.
— Какво?
— Чос не би могла да отиде при Момчетата. Те щяха да те обявят за диктатор. За тяхна собственост.
— Аз… никога не ми беше хрумвала тази мисъл. Каква глупачка съм била.
— Продължавай.
— Момчетата обитаваха земната маса в южната хемисфера. Живееха в огромни изкуствено отоплявани куполи на континента около полюса, но в териториите им влизаха още два други континента, разположени в непосредствена близост, и множество острови. Ала именно в ръцете на Момичетата беше съсредоточена цялата плодородна земя на планетата, а също и цяла мощ, защото те властваха в небето. Знаех, че Земята е била преместена. Имаше периоди, в които Юпитер грееше толкова ярко, че засенчваше светлината на собствените си луни. Страхувах се от Момичетата. Търсех най-безопасния начин да отмъкна някое летателно средство, но се забавих прекалено дълго.
Един ден Чос ми заяви, че съм им омръзнала и че ще трябва да се върна обратно в нулевото време. Вече не бях новата играчка. Същата нощ отмъкнах един въздухолет. Оставиха ме да си полетя, преди да ме върнат с автопилота. Научих, че са направили страхотно представление от моето бягство.
— Много забавни са били тези твои Момичета. И какво, пъхнаха ли те обратно зад решетките?
— Да. Но ми оставиха механичния преводач. След известно време спуснаха и две Момчета, заловени по време на битка. Момичетата ги бяха снабдили с душевни камшици — продължаваше тя с мрачно задоволство — и само аз можех да разговарям с тях.
— Душевни камшици?
— Като този, който използвах за да те държа в покорство. Но не сполучих. Май трябваше да те наложа още няколко пъти.
— Свършвай разказа.
— Чакахме дълго време. Никой не идваше да ни освободи. Накрая апаратурата започна да се поврежда. Настъпи адска жега. Момчетата се разпореждаха благодарение на душевните камшици, а аз бях техен преводач. Но тълпата ставаше все по-трудно овладяема. Някои от нас успяха да стигнат до южния континент. Там ги заловиха Момчетата. Само аз се измъкнах. Избягах обратно през океана.
Измина доста време преди да се почувствам в пълна безопасност. Трябваше да науча с какво да се храня, да намирам сушина по време на бурите — с една дума всичко, което е необходимо за оцеляване. И което ще трябва да научиш ти. Когато отново се захванах да търся елексира, бях съвсем остаряла. Обикалях десет години руините, които ми бяха оставили Момчетата и Момичетата. След това изпразних контейнера с нулево време и се нагласих вътре за да чакам… теб.
— Имала си късмет.
— Подигравай се, само че когато си върнеш младостта!
— Съмнявам се да успея.
— Не бива да се отказваме.
Корбел се засмя.
— Аз мога да се откажа. Защото просто не вярвам в този твой елексир за безсмъртие. Да си виждала някога някой да се подмладява?
— Не, но…
— Имаш ли престава от какво остаряват хората? Огънят не гори обратно, мадам.
— Не съм доктор. Знам само онова, което е известно на другите. Инертните молекули се струпват вътре в клетките и ги запушват, както… както отпадъците и отровните продукти от промишлеността се събират в моретата, докато ги превърнат в затлачено блато. Клетките губят от своята… жизненост. Някои умират. И в един прекрасен ден се оказва, че има твърде малко жизнени клетки. Мъртвата материя се скупчва във ваните и артериите и ги запушва… но аз разполагах с лекарства, които да ги разтварят.
— Говориш за холестерола. Но съвсем друго е да извлечеш мъртвото вещество от клетката. Май са те измамили — рече Корбел. — Чос и приятелките й са се държали като глезени деца. А може би и твоят адвокат? Не помниш ли? Първа ти си заговорила на тази тема, а не Момичетата.
— Но защо?
— О, само за да видят, как ще…
— НЕ!
— Всички умират. Твоят адвокат е мъртъв. Чос също. Дори цивилизацията е мъртва. Отдавна е отминало онова време, когато на Земята е обитавала цивилизация, способна да премести собствената си планета. А сега няма нищо.
След продължителна пауза от говорителя на преводача се разнесе спокойният й глас:
— Там, накъдето си се отправил, има Момчета. Опитах се веднъж да разговарям с тях. Не знаят нищо за диктаторското безсмъртие.