Тъкмо наближаваше колата и заваля.
Колата отказа да потегли с отворени врати… а тоягата беше вътре и краят и пушеше. Дъждът се стовари безмилостно, сякаш не възнамеряваше да спре, докато не потопи света. Дим вътре и дъжд отвън, Корбел не виждаше нищо.
За щастие пътуването беше кратко. Колата спря над познатия куп от сплетени клони. Корбел постави кошчето за боклук до колата и зачака вътре, при затворени врати, като се мъчеше да разгори тлеещото дърво.
А следобедният дъжд валеше и валеше. Не след дълго тлеещия край угасна, но Корбел беше изгубил интерес към него. И без това всички дървета в парка вече бяха подгизнали от влага. Измъкна се навън и побърза да набере вечерята си от разнообразни плодове преди да се е смрачило съвсем.
И тази нощ прекара в колата. Беше му горещо, сънува кошмари и когато се събуди, започна поредният отвратителен ден. В тази страна на земните удоволствия, в тази дива гора, където всичко, което растеше, сякаш бе предназначено да служи на човека, Корбел не бе успял дори да си запали огън, с помощта на фурната. Робинзон Крузо вероятно щеше да му се изсмее.
Но раната от ухапването на котешката опашка бе заздравяла. Не го мъчеше треска, беше се отървал без тетанус или, пази Боже, бяс.
Утре. Ще опита отново утре.
ВТОРИЯТ ДЕН
… беше по-дълъг, по-добър, по-бърз. Откара колата до Полицейския щаб. Взе със себе си два наръча от влажни съчки и ги качи с асансьора до кухнята. Постави ги в пещта. Беше забравил да я изключи вчера, та сега всичко стана по-бързо. Включи вентилацията и излезе.
След кратко тършуване се снабди с второ кошче за боклук. Съчките пушеха, на места дори тлееха, но дървото още не беше се разгоряло. Остави ги и излезе. Въпреки вентилацията кухнята беше изпълнена с дим.
Ставаше все по-нетърпелив. Втория път, когато се върна, дървото дори не тлееше. Отвори вратата на фурната за да я проветри. Внезапно лумналия пламък го удари в лицето. Отскочи назад и се заопипва уплашено. Не, не беше обгорен.
Не без известни усилия успя да откъсне една метална вратичка. Използва я за да избута въглените от пещта в металното кошче. Взе със себе си и вратичката. Плоско парче метал, което би могло да послужи за всичко.
Обратния път до парка беше по-дълъг. На три пъти трябваше да отваря вратата за да прогонва дима, всеки път колата рязко забавяше ход, сякаш се удряше в невидима стена. Когато пристигна, измъкна металното кошче и го постави върху купчината от сплетени корени, под навъсеното небе. Съчките на дъното се бяха превърнали във въглени.
Преобърна кошчето и повдигна дъното. Събра изсипаните въглени накуп, намери още съчки и изсъхнали корени и ги подреди отгоре. Покри импровизирания огън с кошчето. Почти веднага заваля топъл дъжд, но не го тревожеше. Не беше кой знае колко удобно, но поне огънят му беше подсигурен.
Преди милион години… преди два милиона години… космонавтът Корбел е летял на хиляди светлинни години оттук — в самата сърцевина на галактиката той е доближавал черна дупка с маса на стотици милиони слънца…
Корбел, голият дивак, се отправи на лов за своя обяд.
Гората кипеше от живот, но той не виждаше нищо. Това не го тревожеше. Не разполагаше с никакво оръжие, дори с обикновен кухненски нож. Оглеждаше се за някой клон, подходящ за тояга, докато си пробиваше път сред коренищата. Събра доста корени, но реши да ги изпече на огън, преди да ги опита.
Следобеда прекара в събиране на кокосови орехи. Дъждът спря. Изглежда, че се появяваше на определени интервали — започваше точно по обед и продължаваше два до три часа. Привечер седна за да сготви вечерята.
Наложи се да изхвърли близо половината коренаци. В края на краищата му остана един картоф, парче доста едро цвекло, някакво далечно подобие на морков и два-три непознати плода. Онези орехи, които съумя да измъкне от огъня без да изгорят, се оказаха изключително вкусни. Върна се да потърси още.
Нощта се спусна почти внезапно. Корбел остави кошчето навън, издърпа на сухо съчките и недогорелите въглени и се сви в купчина изсушена трева.
ТРЕТИЯТ ДЕН
Пробуди се в утринния здрач. Тялото му беше сковано от студ, с изключение на онази част от гърба, където го бе покрило нещо топло, обвито в козина. Сви се на топка и отново заспа.
Измина доста време, преди в него да се обади тревожния сигнал. Козина? Размърда се, но сега вече не чувстваше никакъв допир. Може би е сънувал? Или пък някоя дружелюбно настроена котешка опашка се е присламчила към него за да се стопли? Докосването й не беше го събудило напълно. Двамата с Мирабела спяха в просторно легло, имаха и котка, която обичаше да се гуши при тях.