Както обикновено, по обед притъмня. Корбел се излегна да подремне. Твърдата земя го убиваше неприятно. Беше подтиснат и не можеше да разбере защо…
Но изведнъж се досети.
Последният ден на лагерния излет. Беше отслабнал, преместил бе колана с две дупки навътре, нагледал се бе на красиви пейзажи, но пътеките бяха претъпкани с разни досадници и това го изнервяше. И въпреки всичко беше прекарал чудесно. А сега трябваше да се връща на работа…
Мирели-Лира знаеше къде се намира.
Чувстваше се по-здрав от всякога. Можеше да преживее цяла юпитерова година, ако нищо не го убие и тази мисъл се нравеше на туриста в него. Побърканата старица му бе обещала срок от една година, една стара земна година. Каквото и да се криеше зад това обещание, всеки разумен човек би избрал джунглата.
Но може ли човек да оцелее в джунглата отвъд пределите на Сараш-Зилиш? Корбел бе пристигнал в Антарктида в началото на пролетта, или в края на годишния цикъл, равен на дванадесет земни години. След една или две земни години климатът можеше да е далеч по-топъл. Или по-студен.
Защото планетата, на която се намираше, бе запазила наклона на своята ос и се завърташе за двайсет и четири часа. Странно че Момичетата не бяха го променили… но може би бяха привързани към традициите. Още по-странно бе, че не бяха отдалечили орбитата на Земята от постепенно затоплящия се Юпитер. Корбел се безпокоеше само от едно: ако светът стане по-студен, едва ли би оцелял в него без подходящо облекло, а в безконечната нощ би изгубил разсъдък.
Димът от огъня се примесваше с мириса на сварената супа.
Глупаво бе да живее в постоянна тревога. Разполагаше с цяла година. Би могъл да се отправи на изследователска експедиция към далечните покрайнини на града. Като запази лагера си тук. Каквото и да се криеше отвъд пределите на разрушения купол, заслужаваше си да го види. Но не крие ли опасности подобна експедиция? Ами ако се отдалечи твърде много от руините на Сараш-Зилиш?
Една безкрайна ваканция. Имаше нужда от нея. Във втория си живот Корбел Модел II се беше сблъскал с достатъчно шокове от бъдещето, колкото да пометат цял град натъпкан с Алвин Тофлеровци5.
Утре, тогава. Ще откара колата до болницата. От там до отвора в купола е съвсем малко. А след това ще навлезе в дивата джунгла, въоръжен с копие и с колкото може да носи запас от храна.
Прехвърли част от горящите въглени в металното кошче. После се изтегна на напечената гранитна плоча…
Събуди го топлия дъжд. Претърколи се и се закашля от нахлулите в устата му капки. Огънят беше изгаснал, но може би супата беше готова?
Огледа се и забрави тревогите.
Близо дузина Момчета — едри момчурляци, като група лагерни бойскаути, но обути в нещо подобно на бричове — бяха приклекнали в кръг около Корбел и неговия огън. Предаваха си от ръка на ръка сварения бут, който беше почти оглозган и го разглеждаха. Изглеждаха сякаш са тук от часове.
Косите им бяха гъсти — там където имаха коси. Някои бяха черни и къдрави, други прави, спуснати до раменете. Теметата им бяха плешиви, само на челата си носеха пухести кичури. Не обръщаха внимание на проливния дъжд и го разглеждаха усмихнати.
— Трябваше да се досетя — ядоса се Корбел. — Котешките опашки. Опитомени са. Както и да е — той махна с ръка. — Добре дошли в царството на Корбел. Опитайте от моята супа.
Всички до един се намръщиха. Един от тях — дълъг и слаб като баскетболист бавно се изправи. После заговори.
— Съжалявам — сви рамене Корбел.
Момчето заговори отново. Тонът му беше гневен и повелителен — това не беше детски глас, макар да беше тънък и креслив. Ето ги значи прословутите Момчета, безсмъртните, за които му бе говорила Мирели-Лира.
— Не говоря вашия език — повтори бавно Корбел.
Момчето се приближи и го зашлеви през лицето.
Корбел замахна и го удари с разтворена длан в устата. Десният му прав попадна в ребра, вместо в слънчевия сплит, а последвалия ляв напълно пропусна целта. После кръгът се затвори над него.
Спомените му нататък се губеха. Имаше чувството, че са му стъпили на ръцете и краката. Като че ли бяха положили гранитна плоча на гърба му. На гърдите му бе приседнала баскетболната звезда и нареждаше изречение след изречение с разцепената си уста. Произнасяше някоя фраза, после изчакваше, на два пъти зашлеви Корбел и после повтаряше отново. Корбел отвръщаше с ругатни. Лицето му беше изранено.
Високото Момче се надигна от гърдите му и каза нещо на другите. Всички погледнаха намръщено Корбел. Известно време обсъждаха възбудено въпроса, плюейки съгласните като динени семена.
5
Алвин Тофлер, (1928-), американски журналист и автор на нашумялото футурологично произведение „Шок от бъдещето“"(1970г.) — бел.прев.