От ударите в твърдата бетонна настилка ушите на Корбел звънтяха. Четири Момчета продължаваха да притискат с телата си крайниците му. Дъждът го плискаше право в лицето. Мислите му бяха замъглени.
Може би го смятаха за изгубил се диктатор? Но Корбел очевидно бе далеч по-възрастен. Или пък… чакай, чакай. Та нали тайната на елексира на безсмъртието е била изгубена отдавна. Значи и диктаторите би трябвало да са измрели от старост. Същата участ, която очакваше и Корбел.
Обсъждането приключи. Четирите Момчета пуснаха Корбел. Той седна и потърка изтръпналите си ръце. Едно от Момчетата зае театрална поза, посочи с пръст земята пред него и кресна нещо неясно и отривисто. На място! А може би: Коленичи! Едно беше ясно, че сега не беше най-удобният момент да побегне.
Високото Момче продължаваше да оглежда замислено Корбел. Останалите се скупчиха около гърнето със супата. Разсипаха я в празни черупки от кокосови орехи. Високото Момче измъкна от пояса си керамична купичка и я предложи на Корбел. Той изчака да се освободи място и се наведе над гърнето.
Приседна (чувстваше се като пиян) и отпи от топлата супа. Котешките опашки пълзяха между членовете на племето като нашествие от змии, търкаха се в глезените и получаваха добродушни потупвания. Корбел усети нещо меко и топло да се опира в него. Вдигна ръка и погали една катранено черна котешка опашка. Животното измърка доволно и вибрацията се предаде по ръката му.
Да приемем ли, че Корбел отново е попаднал в плен? Или, запита се Корбел, може би съдбата ме е дарила с водачи из Антарктида? Ако наистина бе така, тогава много проблеми отпадаха…
3
Солистът запя със своя плътен, сочен тенор. Осем от Момчетата му пригласяха тихо, като изпълняваха най-малко четири различни партии. Петото Момче удряше с къса кост по металното кошче, използвано от Корбел за гърне. Странна и чужда бе тази музика, импровизирана, едновременно сложна и водена от един тъжен, често повтарящ се мотив.
Корбел слушаше зяпнал с уста. Случило се бе тъкмо онова, от което се беше опасявал. За три милиона години човеците бяха станали по-интелигентни.
В нощта след залавянето му, той за първи път опита да развлече околните с песни. От тогава нееднократно бе изпълнявал различни програми — откъси от рекламни песнички, мелодии от филми, народни мотиви и дори цинични песнички, които двамата с Мирабела обичаха да пеят вечер на борда на лодката — песни от преди три милиона години. Но Момчетата ги харесваха.
Едно не харесваха — когато повтаряше някоя песен, която вече бяха чули. Чудеше се за причината, но се стараеше да им доставя удоволствие.
„О, компютър нов си купихме, пееше Ктолисп, и с него хич не случихме. Не слуша той какво го питаш, а все повтаря: За мъничките буквички, ръчички малки трябват ти, тъй както с мънички ръчички, ти храниш дребничките мишки.“ Ироничният намек в мелодията бе предназначен за Корбел. Певецът не разбираше значението на отделните думи, но произношението му беше перфектно.
А Корбел бе изпял тази песен само веднъж.
Зад него седеше Момчето, което първо го бе нападнало в онази нощ, преди близо седмица. В известен смисъл той бе водачът. Скатхолц имаше широк нос, плътни устни, гъста вълниста коса, крайниците му бяха въздълги. Ако не беше неестествената бледност на лицето щеше да прилича досущ на някой черен тинейджър.
— Харесва ли ти как пее? — произнесе той на английски — Корбел го погледна стреснато и събеседникът му избухна в смях. — Сега вече знаеш.
— Вие помните всичко. Всичко! Дори цели песни, написани на съвсем чужд език!
— Да. За теб е далеч по-важно да научиш моя език, но въпреки това аз пръв научих твоя. Ето защо. Ти си различен, Корбел. По-стар. Мисля, че си по-стар от всичко.
— Почти всичко.
— Ще те науча да говориш. Всички искаме да чуем твоята история. Сгреших с теб. Знаеш ли защо те ударих? Мислехме, че си някой позабравил правилата на поведение дикт. А ти не знаеше… — Скатхолц внезапно скочи на крака. Застана за миг неподвижно, после се поклони и протегна умолително ръце напред. Накрая ги вдигна пред лицето си, сякаш се пазеше от удар.
— Не раболепствах — подсказа нужната дума Корбел.
— Да, раболестваш. Това е официалната проява на уважение.
Ктолисп продължаваше да пее:
„Експерт компютърен открихме, програмите в компютъра сменихме, не слушаше компютъра какво го питаме, а все ни сричаше: За мъничките буквички, очички малки трябват ти, тъй както с мънички чертички, бележиш малките пчелички.“
Над парка се беше спуснал розово-черен здрач. Днес Момчетата се бяха прибрали по-рано. Дните си прекарваха в Сараш-Зилиш и обикаляха из сградите като ято диви птици. Правят се на велики изследователи, мислеше в началото Корбел. Диваци сред руините, които не им говорят нищо.