Но скоро се отказа от тази представа. Две Момчета го отведоха извън пределите на операционната в болницата, докато останалите работеха вътре. Когато най-сетне го допуснаха обратно, неговото импровизирано от манипулаторна ръка копие бе закрепено на мястото си. Ръката функционираше нормално и дори в момента работеше над пациент-манекен.
Не му позволиха да проследи поправката, но му показаха резултатите. Отремонтираха и хладилника в полицейската сграда. В работилницата пуснаха конвейера за производство на „телефонни кабини“. За негов неописуем ужас, Момчетата наредиха на Корбел пръв да ги изпита. Дори не посмя да им възрази. Друг конвейер ги снабди с баня, напълно оборудвана, включително басейна и сауната. Момчетата възстановиха дори градското осветление. Вечер стените на множество сгради бяха озарени в бледо-жълта светлина. Но други продължаваха да тънат в мрак. Крайният ефект бе доста зловещ — шахматна дъска с размери на голям град.
Живееха като диваци, но по всичко изглежда, това им доставяше удоволствие.
В лагера Корбел се стараеше да работи наравно с другите, събираше дърва за огъня или ровеше коренаци. Дадоха му набедрена превръзка, но отказаха да го снабдят с нож, с който да замени копието. Все още нямаше ясна представа какво място заема сред тях. Опасяваше се от най-лошото. Бяха прекалено умни. Може би виждаха в него някакво низше същество, или разумно животно.
Имаше нужда от тях. Не само от компанията им. Не можеше да пътува в безопасност, докато не опознае този нов континент.
Момчето продължаваше да реди строфите на песента, а останалите посрещаха думите му със смях.
— Все някой ден ще ми свърши запасът от песни. Няма да е толкова далеч.
Скатхолц сви рамене.
— Няма значение. Ще си тръгнем от тук, когато светлината се появи отново. Ще отидем при други… племена? За да им отнесем вестта, че Сараш-Зилиш е готов за дългата нощ. Ти ще дойдеш с нас.
— Нощ? Дълга нощ ли се задава?
Значи бе кацнал през есента?
— Да. Дошъл си от космоса неподготвен! Така си и знаех. Да, дългият ден приключва, идват кратките дни-нощи, след които ще се спусне дългата нощ. По време на дългата нощ ние се преместваме да живеем в глада. Ловците излизат на лов из околностите, а храната държим в охладителните камери. А през деня живеем както ни харесва.
— И как е там отвън?
— Ще видиш — Скатхолц протегна ръка към минаващата наблизо котешка опашка и я погали. — Имаме достатъчно време да те научим на нашия език — рече той и премина на езика, който Корбел определяше като момчешки. Корбел нямаше нищо против. Обичаше да учи езици.
На сутринта поеха на път. Движеха се необичайно тихо. Дори се събудиха по едно и също време. Супата, приготвена по рецептата на Корбел, се бе варила през цялата нощ. Изядоха я на закуска в черупки от кокосови орехи. После събраха приборите, дрехите, взеха своите фенерчета и дяланите от дърво оръжия. Едно от Момчетата, албинос със златисти коси, подаде на Корбел парче изсушено месо, увито в кърпа. Сетне потеглиха.
Корбел се пробуди напълно едва след известно време. Въпреки че темпото не беше особено бързо, наложи му се да напрегне сили, за да не изостава. Някои от спътниците му отскачаха до близките сгради, после се връщаха на бегом в колоната.
Не бяха диваци. Товарът им се състоеше от най-различни предмети, малко от които се повтаряха: ятагани, мачете, саби, странни инструменти, които не му говореха нищо, всички с грижливо изработени дръжки. Остриетата бяха обгорили във фурната по начина, по който го бе сторил и Корбел. Дрехите им бяха от изключително здрава материя, тънка като коприна. Носеха и миниатюрни фенерчета-запалки, с променлива интензивност на лъча.
Липсваше каквато и да било организация. Но след минути лагерът беше далеч зад тях!
Движеха се по смълчаните улици. Растителността ставаше все по-гъста и не след дълго градът бе погълнат от джунглата. Минаха покрай едно увито в лиани стъбло и Корбел изведнъж осъзна, че това е метална подпора. Вдигна глава и забеляза част от стената на стария купол.
Джунглата ги даряваше с плодове: дребни портокали, хлебни плодове, кокосови орехи. Хранеха се в движение, черупките от орехите събираха, а старите изхвърляха. Разговаряха помежду си, но Корбел не разбираше нищо.
Вървеше някъде по средата на колоната, мястото си бе избрал сам. Странно, колко здраво се чувстваше старото му тяло! Може би болките щяха да се появят на сутринта. Но днес беше в отлична форма. Струваше му се, че е следотърсач, повел своята група из джунглата. Само да не забравя за истинското си положение.