Три часа непрестанно движение… нещо ставаше отпред, като че ли се зараждаше спор. Скатхолц и едно друго Момче размениха остри изпълнени с омраза думи.
Снощният певец се присъедини към тях. Ктолисп беше едър здравеняк, подобно на Скатхолц имаше негърски черти и бледа кожа. Кресна нещо на двамата и те замлъкнаха.
Ктолисп се огледа, намръщи се и посочи с ръка. Останалите поеха в указаната посока. Откриха малка поляна, оградена от ниски храсти. Корбел втренчи неразбиращ поглед, докато Момчетата се подредиха в кръг, а Скатхолц и неговият съперник пристъпиха вътре.
Какво беше това, дуел? Двамата захвърлиха дрехите си и ножовете. После започнаха да се обикалят като борци. Противникът на Скатхолц нанесе удар с крак в областта на сърцето. Дангалакът отскочи назад… и онова, което последва бе твърде бързо за да го проследи. Юмруци и удари с крака се разменяха с убийствена сила, сключена хватка, разбита мигновено с лакът в окото, Скатхолц подскочи във въздуха, падна и използва близкия храст за прикритие, противникът му изгуби равновесие, но след секунда отново зае бойна позиция. Всичко приличаше на някакъв дяволски танц! Но Скатхолц очевидно избягваше да стъпва на ударения крак, а другият се движеше все по-бързо. Всеки момент боят щеше да приключи.
Скатхолц нанесе удар в лицето. Другият парира и се приготви да отвърне.
Ктолисп изкрещя някаква команда.
Противникът на Скатхолц, с окървавено лице, се поклони бавно, после се изправи.
Останалите също се надигнаха и незабавно поеха на път. Някой вдигна тежката раница на Скатхолц. Захилен до уши, неговият противник триеше кръвта от лицето си.
Късно следобед Скатхолц произнесе две думи, които Корбел успя да разпознае. Думите бяха: „Спрете приказките“.
Така и стана. Продължиха да вървят в неестествена тишина.
Скатхолц изостана назад докато се изравни с Корбел. После прошепна едва чуто на момчешки:
— Вървиш твърде шумно.
— Нищо не мога да направя. Крием ли се от нещо?
— От вечерята. По-рано беше твърде рано. Не искаме да носим толкова дълго храната. Ако забележиш някакво движение, кажи ми.
Корбел кимна. Не очакваше да забележи нещо. Щяха да изминат месеци, преди очите му да се сдобият с остротата, която притежаваха Момчетата. А и територията наоколо им бе позната. Зорките индианци са виждали неща, недостижими за погледа на белия, но само в своите земи.
Две Момчета предадоха багажа си на останалите и потънаха в гората. Корбел ги изгуби от поглед… а малко след това се разнесе странен и ужасяващ звук, като от крещящ за помощ кларнет. В същия миг Момчетата изоставиха пътеката и се прилепиха към околните дървета.
Ужасеният кларнет се обади от по-близо. Чу се шум от чупещи се клони. Какво ли щеше да се покаже? Чудовище с многобройни пипала, далече потомък на доведен от звездите пришълец?
И чудовището наистина изскочи от гората. Беше ранено, от предните му крака струеше кръв. Момчетата се втурнаха след него, най-отпред ловците, след тях и останалите. Ловците се стараеха да удрят в краката.
Слон-бебе!
Корбел дотича тъкмо на време, за да присъства на кончината му. Беше по-скоро хладнокръвно убийство, от което стомахът му се преобърна. Когато се пребори с отвращението приближи се, за да огледа трупа. Животното имаше сбръчкана кожа, с многобройни белези от стари удари. Беше си съвсем зрял екземпляр, само дето не надвишаваше метър и половина на височина.
— Мога ли да помогна? — обърна се Корбел към Скатхолц.
— Не те бива за касапин. А и не мога да ти позволя да докосваш нож. Ти не си дикт, Корбел. Не си нещо, което да познаваме.
— Днес не убих никой — искаше да прозвучи като шега, но знанията му по момчешки бяха недостатъчни, за да придаде на фразата подобен оттенък.
— А утре? — попита сериозно Скатхолц. — Може и да се забавляваш, но ако греша, някой ще изгуби живота си. Разбираш ли за какво говоря?
— Ще се науча да разбирам — осъзнаваше добре, че Скатхолц преднамерено се опитва да говори опростено.
— Виждал ли си и друг път чкинт?
— Това е слон. По мое време слоновете бяха доста по-големи. — Опита се да покаже с ръка. Чудеше се как ли са се появили слонове в Антарктида. Едва ли са ги пренесли за добитък. Може би са избягали от зоологическата градина…
Скатхолц го гледаше със съмнение.
— В морето наистина има по-големи чудовища, но как е възможно такова огромно животно да обитава сушата? И все пак… Все се питах, защо краката на слона са толкова дебели. Значи тялото им е било по-едро?
— Да. Пък и краката тогава бяха още по-дебели. Слонът беше най-голямото животно на сушата. Преди пет милиона години… — раздели ги на дванадесет юпитерови — е имало и по-големи животни. Открихме костите им заровени в земята.