Скатхолц се изсмя недоверчиво и си тръгна.
Поеха на път едва след като разчлениха тялото на убитото животно. На Корбел се паднаха няколко ребра, наложи се да забави темпо. Накрая някой се смили над него и го освободи от непосилния товар.
Гората свърши.
Пред тях се простираше прерия, покрита с полюшваща се жълтеникаво-червена трева. Слънцето беше като сребриста рязка зад хоризонта. Ярко-розовият диск на Юпитер тъкмо изгряваше.
Тук построиха нощния лагер. За пръв път в живота си Корбел яде печено слонско. Беше твърде изтощен за да попее преди вечеря. Някой се зае да разказва дълга история — беше Крайхайфт, с ориенталските очи и блестящата гарванова коса — а останалите го слушаха съсредоточено. Корбел неусетно заспа.
През целия следващ ден пресичаха червената прерия. Корбел стигна до извода, че тревата е далечен потомък на пшеницата.
— Кой я е засадил? — попита той Скатхолц, но другият се изсмя в отговор.
Но пшеницата трябваше да бъде засята, нали? Може би това растение е с променени гени. Четири от мутиралите котки продължаваха да живеят с племето. Носеха ги на смени, навити около вратовете си. Пшеница, която расте сама би била безценно откритие. Далеч по-ползотворно от котки без крака.
От време на време сред житата претичваха кенгура и щрауси. Бяха невероятно бързи и много предпазливи. Веднъж зърнаха самотен мъж въоръжен с копие, далеч напред, бледа фигура, спуснала се да преследва бягащия щраус. Когато наближиха мястото и двамата бяха изчезнали.
По-късно през същия ден Крайхайфт откри следи от нещо доста по-едро. Племето пое по следата. По залез забелязаха плячката — едра, полюшваща се маса, която тичаше пред тях на четири крака.
Мечка. Кожата й беше съвсем гола и жълтеникава, ако се изключеше гъстата бяла грива. Гола полярна мечка? При това със същите размери. Животното се нахвърли върху ловците, опитвайки се да ги разкъса с огромните си нокти. Но срещу него беше Homo superior пращящ от здраве и сила. Момчетата се носеха в странен танц около мечката и от време на време нанасяха безпогрешни удари. Животното продължи да се съпротивлява дълго след като бе изгубило смъртоносно количество кръв.
Същата нощ се гощаваха с мечешко месо, докато котешките опашки обикаляха край огъня. Юпитер грееше с пълна сила в небето — оранжев и обвит с пръстени.
Корбел дремеше с пълен търбух, когато Ктолисп приседна край него. Заговори му бавно като внимателно оформяше всяка дума.
— Ще пееш ли тази нощ?
— Може би.
— Както решиш. Какво толкова странно видя в пшеницата?
— Пшеницата, която отглеждахме ние, не растеше без помощта на човека.
— И аз като Скатхолц трудно разчитам лицето ти. Знаеш ли, ще ми бъде мъчно, ако те загубим.
— Защо да ме губите?
Момчето вероятно мислеше за диктаторите, които рано или късно умират.
Не. Ктолисп имаше пред вид нещо друго.
— Ще те изгубим, когато срещнем диктите.
Корбел не бе предвидил тази възможност.
— И колко дни ми остават?
— Четири. Пет, ако спрем някъде да се позабавляваме. Диктите ще ти харесат, Корбел. Те са мъже и жени, а сред тях живеят и бъдещите Момчета. Обитават един град и земите наоколо, но не са достатъчно умни, за да върнат живот на машините. През деня ние поправяме онези неща, които се повреждат през нощта.
— Не са достатъчно умни? Та нали са същите като… вас. Мозъците им поне, трябва да изградени по същия начин.
— Имат мозък, веществото в черепната кутия и то не се отличава от нашето. Но нямат достатъчно време. А ние не ги учим как да поправят машините. Те пък не живеят толкова дълго, че да се научат сами, а опитат ли се без да разбират, обикновено повреждат машините и тогава ги наказваме. Ето защо предпочитат да живеят в техния град. Но имат нужда от нас. Знаем къде да ги намерим. Трябва да знаем, защото от тях получаваме нови Момчета за племето.
— А каква е съдбата на… децата, които не са Момчета?
— На момичетата? Порастват. Някои от момчетата също. Избираме само най-добрите, най-умните, силните, по един от всяко племе, за по една година, а после ги изпращаме обратно на диктите. Не правим с тях онова, което им позволява да останат същите завинаги.
Значи планирано отглеждане на превъзхождаща раса. Корбел отвърна:
— Сигурно жените са доста повече от мъжете.
— Това харесва ли ти? — Ктолисп се ухили.
Езикът му се заплете от яд.
— Ти… ти се шегуваш! А аз скоро ще умра от старост! Не мога да правя повече Момчета!
Още преди Корбел да си поеме дъх, Ктолисп го сграбчи за косата и измъкна ножа си. Замахна — отряза кичур дълга коса и я размаха пред очите му.