— Мирели-Лира ми разказа малко за тях — отвърна Корбел. — В началото между Момчетата и Момичетата е съществувало равновесие на силите, но с течение на времето е било нарушено.
— Ако се съди по разказа й, Момичетата се управлявали Момчетата, така както те са се разпореждали с диктите.
— Не съвсем. Погледни по-внимателно на нещата. Момичетата са властвали в небето, можели са да преместят света. Освен това са управлявали и климата. В състояние са били да решат на какво разстояние трябва да се намира планетата от слънцето. Дори са я преместили, когато слънцето е станало прекалено горещо.
А Момчетата са управлявали диктите. В тяхна власт е било да спрат раждането на момичета. — Какво интересно хрумване. — Сама по себе си, тази власт не е нищо в един пренаселен свят, където всеки очаква да живее вечно и…
— Но нашата земя беше плодородна! Така се казва в легендите!
— Така е. Сега, да погледнем на въпроса от другата страна. Да предположим, че Момчетата са позволили на диктите да се размножават като зайци — с неимоверна скорост. Избивали са момичетата-деца, а малките момчета са скривали. Момченцата пораствали. Дарявали ги с елексира на безсмъртието — стига да са послушни. С течение на времето създали армия. И тогава нападнали.
Постепенно се спускаха в равнина. Но далеч пред тях се виждаха нови хълмове. Скатхолц помисли известно време, сетне промърмори:
— В легендите не се споменава нищо подобно.
— Защото не се е случило. Момчетата не са били в състояние да изхранват подобна армия. Така равновесието на силите се задържало десет, или двайсет хиляди години.
— Май започвам да разбирам. Не съм привикнал да разсъждавам по този начин. И какво е станало после? По някакъв начин Момичетата са изгубили контрол.
— Сигурно. Климатът?
— В легендите се споменава за голямо затопляне на времето. Когато в земите, които обитаваме сега, за пръв път се появила растителност, Момичетата опитали да сложат ръка на тях. Периодът на разтопяването съвпаднал с времето, когато Момичетата били станали твърде горделиви. В гордостта си, те изгубили една луна и с тази луна изгубили и силата си.
Корбел се засмя.
— Изгубили една луна? Хей, доколко може да се вярва на тези приказки… след сто хиляди години?
— Ние живеем дълго. И помним добре. Може и да сме забравили някоя подробност, но не добавяме нищо измислено.
Поеха нагоре по следващия хълм. В далечината Корбел забеляза още една верига от разхвърляни, сякаш разтопени от огромна температура скали.
— Луна значи. Звучи ми някак глупаво, и все пак… Пирса спомена, че луните на Юпитер били с изместени орбити, но в това няма нищо странно, след като в близост до тях се е появило ново космическо тяло. Освен това спомена, че Ганимед е изчезнал.
— Ганимед?
— Най-голямата луна. По дяволите, май разбирам какво е станало.
— И казваш, че слънцето е твърде горещо, а също и цар Юпитер.
— Не само това — променен е климатът на планетата — допълни Корбел. — Май всичко е свързано с тази промяна на климата. Тя е нарушила равновесието на силите. А след това Момчетата са избили Момичетата.
— За тази война има много легенди. Оръжия, със силата на метеоритни удари! Виж, Корбел, някои от тях са били употребявани и тук — Скатхолц махна с ръка наоколо.
Бяха се спуснали в просторна падина с форма на чиния, широка поне няколко мили, очертана по края с разтопени скали.
— Почакай малко — рече Корбел. Той захвърли багажа си и се изкатери на близкия скалист блок, изграден от някакво подобие на изкуствен материал. На върха на блока се виждаше огромна равна вдлъбнатина с формата на „Z“ — останки от подпорна колона.
— Това са били сгради — заяви той. — Тук трябва да е имало град на Момчетата.
— Когато бях млад мечтаех да боравя с оръжия, равни по мощ на тези — извика Скатхолц и се ухили. — Сега се прекланям пред онова, което са направили с климата. Но все пак, ние унищожихме Момичетата.
— Но и те не са ви останали длъжни. — Корбел се спусна от разтопената сграда. Затичаха се за да застигнел колоната.
— В легендите се твърди, че накрая те са ни победили — подхвърли Скатхолц. — Така и не можах да разбера тази част.
Известно време Корбел и Скатхолц крачеха мълчаливо. Наоколо Момчетата разговаряха оживено. Наближаваше обедно време, още беше рано да се отправят на лов. Далеч пред тях се носеше огромен кафяв килим: хиляди прерийни животни, подплашени от глъчката, която вдигаше племето.
— Скоро ще стигнем границите на голямата вода — обяви на момчешки Скатхолц. — На един ден път сме от нея. Думата е… — Корбел научи думите за бряг и море. — В близкото селище ни чака приятна изненада. — Скатхолц употреби още една непозната дума. — Не мога да я опиша. Но ни чака работа.