После отново към следващата цел, която беше още по-далеч. Корбел не откъсваше очи от екрана… и попиваше всичко… макар някаква частица от подсъзнанието му вече да притежаваше тези познания, а друга, незасегната от учебния процес и запазила невинността си, следеше възторжено полета из космическите простори. Десет звезди, всички жълти джуджета от типа на слънцето, със средно разстояние помежду им — петнадесет светлинни години. Имаше един участък от петдесет и две светлинни години, където почти щеше да достигне скоростта на светлината. Колкото и странно да бе, при подобни скорости ефективността на Бусардовия двигател се повишаваше. Благодарение на увеличения водороден приток корабът можеше да съсредоточи силовите полета близо до корпуса и да им придаде допълнителна мощ.
Десет звезди, подредени в полукръг, очертаваха обратния път към Слънчевата система и Земята. Щеше да спечели от времето, прекарано при скорост близка до тази на светлината. Срещу триста години земно време, Корбел щеше да преживее само двеста години корабно. Дори и тях щеше да прекара в хибернационна камера.
В първия миг не обърна внимание на този факт. Но програмата за обучение са изграждаше на принципа на повторението. Мисълта избухна в съзнанието му едва когато бе поел към гимнастическата зала.
Триста години?
Триста години!
3
Навън беше вечер, макар и не съвсем. По-скоро късен следобед. Куполът, който обитаваше, беше ярко осветен, както винаги, макар светлината да бе недостатъчна, ако пожелаеше да чете. Прозорци нямаше.
Корбел трябваше отдавна да е заспал. Измъчваше го всеки миг, който прекарваше в пренаселената зала. Повечето от останалите обитатели спяха, само от двойните койки се носеха възбудени възклицания. Неколцина от съседите му лежаха с отворени очи. Двама разговаряха приглушено, но Корбел не знаеше езика им. Досега не бе срещнал никой, който да владее английски.
Ужасно му беше мъчно за неговия свят.
Първите няколко дни бяха най-тежки.
Постепенно престана да обръща внимание на вонята. Замислеше ли се за нея, струваше му се, че долавя уханието на милиарди човешки тела. С течение на времето вонята се сля с постоянната глъчка.
Единственото, което го подтискаше, бяха койките за любовни упражнения. Не можеше да не гледа натам, докато ги използваха. Дори когато отклоняваше поглед, продължаваше да слуша. Нищо не можеше да направи. На два пъти бе отказал на настойчивите жестове, с които го беше подканвала дребничка чернокоса девойка с хубаво, одухотворено лице. Да се люби на открито? Не би могъл.
Без койките можеше, но какво да прави с тоалетните на открито? Първият път, когато ги посети, не откъсна засрамен поглед от пода. Докато си вдигаше комбинезона забеляза, че някой от обитателите го гледат с любопитство. Може би се забавляваха от очевидното му неудобство, или пък имаше нещо друго. Така или иначе, никога нямаше да открие причината.
Корбел искаше да се върне в своя свят.
Тази идея беше лишена от всякаква логика. Неговият свят бе изчезнал отдавна и той също щеше да изчезне, ако не беше избрал пътя към хранилището. Ала логиката тук не помагаше. Искаше да се върне у дома. У дома, при Мирабела. У дома — където и да било — в Рим, Сан Франциско, Канзас сити, Бразилия — живял бе на всичките тези места и колкото и да бяха различни, чувстваше ги като свой дом. Корбел можеше да се почувства у дома навсякъде, но не и тук. Никога нямаше да му е уютно в този свят.
А сега искаха да му отнемат и него. Да му вземат и малкото, което бе видял — тесните стаи с ниски тавани, натъпкани до горе с обитатели, робския труд — всичко това ще е изчезнало отдавна, когато се завърне от звездите.
Корбел легна по корем и зарови лице във възглавницата. Ако не заспи тази нощ, утре ще е съвсем изтощен. Досега не бяха го подлагали на изпит. Все още не, но скоро…
Той се унесе.
Събуди се внезапно, седна и се опита да си припомни неясната мисъл, която не му даваше покой.
Разбира се.
Защо досега не съм си задавал този въпрос? Какво всъщност представляват биологичните контейнерни сонди?
И най-вече — за какво служат?
Странно наистина, защо досега това не беше му направило впечатление.
Всъщност, имаше известна представа какво представляват — масивни, тежки цилиндри, прикрепени към корпуса на кораба. Общо десет на брой, всеки един тежащ почти толкова, колкото животоподдържащата система на звездолета. Знаеше наизуст теглото и масата им. Познаваше фиксиращия механизъм, чрез който бяха закрепени за корпуса и би могъл да отремонтира този механизъм при различни рискови ситуации. Смътно си спомняше къде отиваха сондите след спускането им, почти беше на върха на езика му… което означаваше, че вече го е научил от РНК-инжекциите, но не го е видял в инструкциите.