— Добре. — В младежките си години Корбел ненавиждаше физическия труд. Но пък колко приятно бе отново да чувства силата на собствените си мускули. — Защо разговаряме на английски? — попита той.
— Защото трябва да те опозная. Трябва да знам кога разказваш измислици.
Корбел предпочете да не възразява.
— Все си мисля за котешките опашки — каза той.
— И какво толкова има да мислиш?
— Ами, те се разпореждат в Сараш-Зилиш. А по тези места са още по-едри и страшни. Как живеят?
— Докато срещнат смъртта си в лапите на някой хищник. Приятно е да ги държиш наблизо. Всъщност, всичко умира, рано или късно. Освен Момчетата.
— А има ли котешки опашки сред диктите?
— Не. Никога не оставяме на диктите котешки опашки.
— Защо?
— Просто не го правим.
Корбел реши да остави тази тема. Имаше и други въпроси, които все още не смееше да зададе, но бе решил да открие отговорите с течение на времето. Например, грижливо ли охраняваха възрастните.
Селището на диктите щеше да е второто място, където Мирели-Лира би го потърсила. Не биваше да остава задълго. В мига когато зърне потъмнелите му коси, тя ще пожелае да узнае от него тайната на безсмъртието.
И може би той ще успее да й я съобщи. Остава само една малка проверка… която ще извърши внимателно! Не желаеше Момчетата да отсекат Дървото на живота!
5
По обед стигнаха селището — странна смесица от примитивизъм и футуризъм. В самия център, на площада, в полукръг бяха подредени вани, същите като онези, които бе забелязал в град Едно край брега. На свой ред ваните бяха заобиколени от пръстени колиби и хамбари. Отделните колиби се отличаваха в изработката си, но като цяло селището имаше приятен изглед.
Корбел започна да схваща смисъла на всичко това. В старите работилници Момчетата създаваха определен тип сгради, които биха могли да използват за конкретни цели. При това векове наред. Съвсем различни подбуди ги караха да създават собствени селища, в които влагаха своето умение и изобретателност. Корбел не се изненада, когато Крайхайфт заговори от името на племето и го нарече „племето на Крайхайфт“. Онзи, който отвърна на поздрава беше човек с властна осанка, а в златистите му коси се виждаха сивкави кичури.
Работеха целия следобед. Няколко Момчета от селището дойдоха да наглеждат работата им и ги подканяха с кресливи викове. Корбел и племето на Крайхайфт използваха примитивни на вид сърпове за да жънат житото, сетне го връзваха на вързопи и го отнасяха на селския площад, докато там се натрупа огромна купа и местните Момчета дадоха знак, че са доволни.
След края на работния ден Момчетата побързаха да си разпределят ваните. Корбел зачака реда си с растящо нетърпение. После се постара да премине през пълната освежителна процедура — първо вана с гореща вода, после сауна и обратно във ваната, която, дори беше оборудвана със система за подаване на мехурчета. Едва по тъмно излезе от ваната. Вечерята беше започнала.
„Изненадата“ обещана от Скатхолц, се оказа хляб. Поднесоха им няколко различни вида, освен това имаше заешко задушено. Корбел не пропусна да опита всички видове хляб. Вкусът на тестото пробуди в него тъжни спомени. Очите му се навлажниха, когато Ктолисп приключи корбеловата версия на „Отровени гълъби в парка“.
Но дори хлябът го изненада по-малко от „телефонните кабини“ в края на редицата от вани. И когато Крайхайфт поде един от любимите си разкази, Корбел потърси Скатхолц и го прояви любопитство за целта на монтираните кабини.
В отговор другият се ухили.
— Да не мислиш да ни изоставиш през прилатсил?
— Не съвсем.
— Разбира се. Е, правилно си предположил. Това селище заменя зърното за различни продукти с много други подобни селища по цялата планета.
— Не знаех, че прилатсил има такъв голям обхват.
— Земите, които обитаваме са покрити с гъста мрежа от прилатсил. Нима смяташ, че когато възникне спешна задача ще тръгнем да я решаваме пеша? Гледай тук — Скатхолц очерта в праха границите на Антарктида и вътре нещо като символа на мира. — Създадена е цяла верига от прилатсил, която се използва само в случай на необходимост. От времето на Момичетата е била използвана само четири пъти… според легендите. Стараем се да я поддържаме в пълна изправност.
Каквито и въпроси да имаше, Корбел ги запази за себе си. Надяваше се, че няма да се наложи да използва прилатсил. Очевидно ги охраняваха добре.