На сутринта Момчетата бяха жизнерадостни както обикновено, а същия ден следобед стигнаха при диктите.
СЕДМА ГЛАВА
ДИКТАТОРИТЕ
1
Град Шест, Диктаград, се показа на хоризонта като плътна сянка край бреговата линия. Когато наближиха Корбел забеляза, че градът е обкръжен от висока стена, зад която се издигаше само една централна сграда, с многобройни прозорци. Диктаград бе обърнал гръб на приближаващите се Момчета.
Едва когато заобиколиха стената, Корбел видя лицето му. Диктаград се състоеше от една единствена сграда, висока четири етажа и дълга половин миля. Приличаше на луксозен хотел. Фасадата й бе обърната на север, към океана и слънцето, и беше обсипана с тераси, прозорци и арки. Ниска стена отделяше града от океана, над нея се издигаха короните на дърветата. Вътре имаше градина.
Диктите излязоха да ги посрещнат през арковидната порта в стената на градината. Събра се многолюдна тълпа, която ги очакваше мълчаливо.
Диктаград нямаше свой купол. Вероятно е бил построен след като Антарктида се е превърнала в обетована земя, а океаните са отстъпили зад континенталния шелф. Пясъчните крайбрежни дюни са били покрити с плодородна почва, а високата стена е предпазвала градината от силни ветрове. Риба от морето и плодове от градината — вероятно това са единствените източници на храна на мили наоколо.
Трудно ще е да напуснеш подобно място, помисли си Корбел.
Наближиха групата и Корбел забеляза само неколцина мъже сред близо стотината жени. Когато Крайхайфт пристъпи напред всички се поклониха.
— Дойдохме, за да поправим машините ви — обяви Крайхайфт. — И да отведем с нас вашите деца-момчета.
— Добре — отвърна един от мъжете. Имаше побеляла брада и дълга до раменете бяла коса, съвсем чиста и къдрава. Той се изправи и останалите последваха примера му… и Корбел беше дълбоко впечатлен от тяхната физика и достойнството, с което се държаха. Не приличаха на роби, дори поклона бе само форма на поздрав. Корбел се запита, какво ли щеше да стане, ако се бе поклонил по същия начин в онзи далечен ден, когато Момчетата го откриха в Сараш-Зилиш. Сигурно щяха да го сметнат за беглец и да го убият.
Диктите не откъсваха погледи от Корбел.
Крайхайфт забеляза това. Последва дълга реч, гласът му ехтеше надалече. Корбел не можа да проследи всичко, но му стана ясно, че Крайхайфт предава накратко неговата историята. Космическият кораб, дългото пътуване, някакви сложни изрази, които вероятно бяха свързани с относителността и сгъстяването на времето, бягството от Мирели-Лира… без да се споменават мотивите на побърканата старица. Нито дума и за елексира на диктите. Корбел бе уверен в това, очаквал бе с нетърпение да чуе нещо по въпроса.
Старецът слушаше внимателно и от време на време избухваше в смях. Очевидно се забавляваше чудесно. В края на разказа той пристъпи напред и каза:
— Добре дошъл в нашата обител, Корбел. Очевидно имаш интересни истории, които да ни разказваш. Аз към Гординг. Достатъчно бавно ли говоря?
— Приятно ми е да се запозная с теб, Гординг. Наистина имам много за разказване. Да, мога да те разбера.
— Ще се присъединиш ли към нас довечера? В Диктаград има достатъчно място за много деца. Ще бъде особено поучително да видим какво ще представляват твоите деца.
— Аз… — Корбел се задави. Жените го оглеждаха с любопитство и споделяха впечатленията си. Повечето от диктите бяха плешиви, ако се изключи мъхестият кичур на челото. Вероятно на всички правеше впечатление неговата буйна прошарена коса. А също и обърканият му отговор на поканата. — Аз съм щастлив, че ми оказвате такава чест.
Но всъщност, чувстваше се неспокоен. Внезапно осъзна, че е почти гол. Самите дикти не носеха съвсем никакви дрехи.
Една от жените — с дълга черна коса, в която прозираха сребърни нишки — произнесе:
— Трябва да е минало доста време, откакто си правил деца с жена.
Корбел се усмихна. Разделяй на дванайсет.
— Четвърт милион години.
Следващият й въпрос предизвика всеобщ смях. Корбел поклати глава.
— Може да съм забравил как се прави. Има само един начин да го разберем.
Помогна на Момчетата да вдигнат лагера в средата на градината, в която цареше далеч повече ред, отколкото в парка на Сараш-Зилиш. Разположиха лагера под дърветата, а за огъня жените-дикти донесоха наръч сухи дърва.
— Можеш да отидеш при тях — предложи му Скатхолц, — но не бива да споменаваш за безсмъртието на диктите. — Държеше се така, сякаш не се съмняваше, че нареждането му ще бъде изпълнено.