— Ами косата ми? Сигурен съм, че са я забелязали.
Скатхолц сви рамене.
— Ти си ранен тип дикт, от времето преди легендите. Кажи им, че тогава всички дикти са имали коси като твоята. Ако някой научи онова, което знаеш, умовете им ще бъдат… всички познания ще им бъдат отнети.
— Ще си държа устата затворена.
Скатхолц кимна. Корбел осъзна, че е свободен.
Тревожеше го перспективата да участва в предстоящата оргия. За последен път се бе опитал да легне с жена преди три милиона години, в спалното помещение, в нощта преди да излети с „Дон Жуан“. И тогава вперените в него погледи го бяха направили импотентен. Същото можеше да се повтори и тази нощ.
Ала дори сега чувстваше зараждащата се ерекция.
Приземният етаж на Диктаград се състоеше от свързани по между си обществени зали, всяка едно достатъчно голяма за да побере поне двеста души. Една от тези зали беше предназначена за столова. Напомняше на едновремешните кафетерии. В ъгъла Корбел забеляза подноси и прибори за хранене, дузина жени и един мъж приготвяха храната и я разсипваха на чакащите на опашка. Приключилите с храненето бързаха да освободят местата си на новодошлите. Корбел взе една вилица и я разгледа учуден — беше излята от материал, подобен на пластмаса, но единия й край бе по-широк и назъбен, като кухненски нож. Металните подноси плуваха на височина на ръката и лекичко се полюшваха под тежестта на съдовете с храна.
Що се отнася до храната, състоеше се предимно от зеленчуци, в разнообразни комбинации, напомнящи китайските методи за готвене. Старецът на име Гординг придружаваше Корбел по време на обиколката. Масите бяха с различна големина и места от четирима до дванадесет. Корбел и Гординг седнаха с още четири жени и завързаха непринуден разговор.
Естествено, запитаха го за цвета на косата му. Отвърна им така, както го бе посъветвал Скатхолц и дори изрази учудване за техните едноцветни коси и оскъдно окосмяване. По всичко изглежда, че му повярваха.
Докато се хранеха, Корбел разглеждаше внимателно събеседниците си. Забеляза, че подобно на Момчетата, те също притежаваха бледа, прозрачна кожа, но чертите им бяха странна комбинация от всички предишни земни раси — виждаха се сплеснати носове, плътни или тънки устни, изпъкнали скули…
— Витамин Д?
Неволно бе заговорил на глас. Погледнаха го, очаквайки пояснение.
— Това е само една теория — опита се да обясни той. — На времето, когато слънцето е било горещо и ярко, всички дикти са имали тъмна кожа. Някои от тях се отправили на север, където било много студено и трябвало да покриват телата си, за да не умрат от студ. — Останалите го гледаха с объркани усмивки, но той продължи. — Човешката кожа произвежда някои необходими за организма вещества от слънчевата светлина. И когато тези дикти започнали да покриват телата си с дрехи, кожата им се променила така, че да пропуска повече слънчева светлина. Инак щели да умрат. Моят народ постепенно се сдобил с бяла кожа. Предполагам, че същото е станало и при вас, когато слънцето е почервеняло.
Продължаваха да се усмихват.
— Странен е твоят разказ — рече Гординг, — но нашата кожа наистина произвежда едно важно за организма вещество — катопе.
— Но как преживявате дългата нощ?
Почти шест години!
— Катопови семена. От тях произвеждаме олио.
Да се избяга от Диктаград през дългата нощ, когато всички Момчета са събрани в Сараш-Зилиш не би било никак трудно. Но бегълците ще бъдат принудени да носят със себе си катопови семена… а Момчетата вероятно се бяха погрижили катопе да расте само тук и в Сараш-Зилиш. Корбел беше разтревожен не на шега. Може би наистина бе попаднал в клопка.
Поинтересува се за наближаващия празник.
— Правим любов всички заедно — обясни му Т’тиръф. Изглеждаше на шестнадесет, лицето й бе капковидно, имаше пълни устни, създадени за да се смеят, а косите й бяха навити отзад. Подобно на останалите, темето й беше съвсем голо. — Сексът е единственото ни забавление, което Момчетата не могат да разберат. Може би и раждането. — Тя сведе засрамено поглед. — Не съм правила нито едно от двете.
2
Не му излизаше от ума Залата за оргии (как иначе да я нарече?). По всичко изглежда, че Момчетата я бяха пропуснали, когато са вдигали Диктаград. Местните обаче, бяха поправили пропуска, подреждайки на самия покрив двайсетина от спалните помещения масова продукция, съборили бяха стените между тях, запазвайки само вратите на тоалетните (поне малко усамотение!). Нямаше ги обаче гардеробите и „телефонните кабини“. Естествено.
Когато Корбел влезе, почти всички свободни места бяха заети — легла, масички, столове. Гостите продължаваха да прииждат. Половин дузина жени го подканиха с недвусмислени жестове от леглото, на което се бяха излегнали. Корбел прие.