Слънчевите лъчи проникнаха през стъклото на оранжерията и го събудиха. На тревата лежаха само четири жени. Всички други си бяха отишли.
Като младеж неведнъж бе мечтал за нощи, подобни на предишната. Разбира се, без плешивите глави. Но какво от това? Поне виждаха в него човек. А и той гледаше на тях, като на същества от неговата раса. Телата им почти не бяха се променили. Разликата идеше по-скоро от умовете, за него те бяха гении… но същевременно посрещаха със странна смиреност своето робско положение.
Щом не са могли да се освободят от властта на Момчетата през всичките тези хилядолетия, нима Корбел би успял? Корбел си спомни, че има една единствена възможност… която все още не беше проверил.
В лагера на Момчетата имаше церемония. Осмина мъже предаваха пет от децата-момчета на племето. Крайхайфт заемаше позицията, полагаща му се по старшинство. Другите Момчета следяха церемонията със замислени изражения. Три от тях бяха навили около вратовете си котешки опашки.
Корбел размисли и реши да не се присъединява към тях. Застана отстрани и се умълча.
Децата бяха на възраст между пет и седем години. Имаха уплашени лица, но се държаха наперено. Гординг ги назова едно по едно, описа личните им качества — сила, умения, постижения, добри и лоши навици. За момент Корбел помисли, че едно от децата ще бъде отхвърлено. Но после осъзна, че отхвърлят името му. Дариха го с ново.
Церемонията беше прекъсната внезапно. Децата останаха при Момчетата, мъжете се разотидоха. Крайхайфт повика Корбел.
— Личи си, че си прекарал добре.
В отговор Корбел се ухили.
— Прав си.
— И как беше?
— Едва ли ще мога да ти обясня.
— Така си е. Някои от децата се стараят с всички сили да си останат при диктите. Представяш ли си?
— Разбира се. А ти?
Крайхайфт показа едрите си зъби.
— Няма значение. Като малък не ме биваше много. Храната която приготвях беше прегорена, копието ми все подминаваше целта. Не желая да си спомням за толкова далечни времена. Но едно помня добре — че исках да се върна у дома. Какво знае едно хлапе за разликата между краткия живот и вечното съществуване?
— А секса?
— Какво знае едно хлапе за секса? Или едно Момче? То може само да гледа — Крайхайфт се усмихна. Снощи за първи път видях… — той удари гърдите си с юмрук и нададе могъщ рев.
— Не бях на себе си.
— Изглеждаше съвсем естествено.
— Какво ще стане сега? Още колко време ще останете?
— Колкото да поправим някоя повредена машина, ако има такава. Инак утре си тръгваме. Трябва да посетим доста племена, за да им занесем вестта, че сме подготвили Сараш-Зилиш.
Корбел знаеше, че времето му е ограничено, но не смееше да бърза. А и сега не би могъл да предприеме каквото и да било. Всички около него бяха заети.
На втория етаж Момчетата бяха задействали машина, напомняща за електрически генератор. Забраниха му да се приближава, докато работеха.
В друга стая жените тъчеха изключително красиви разноцветни одежди.
— През дългата нощ покриваме телата си — обясни му една от тях. Не му позволи да докосне конците. — Толкова са остри, че могат да ти прережат пръста — предупреди го тя.
— И толкова здрави?
— Какъв смисъл има, ако дрехите не са издръжливи?
Все пак успя да задигне една макара, поддържа я и сетне я върна обратно. Би могъл да я използва, например ако се наложи да удуши някого, но къде ще я скрие?
Накрая попадна в кухнята, където объркването му беше още по-голямо. На времето самият той се увличаше от готварското изкуство, но тук всичко бе ново, непознато, дори хранителните продукти. Реши ли да остава тук, трябваше да се учи на всичко от начало. Захвана се да помага в сервирането на храна. Едва късно следобед една жена дойде да го смени. Погледна го, после му каза:
— Ти не си щастлив.
— Права си.
— Аз съм Чарибил. Мога ли да ти помогна?
Едва ли щеше да разбере неговите проблеми.
— Почти за нищо не ме бива тук.
— Мъжете не трябва да работят, освен ако не искат. А ти имаш една много полезна дарба. Можеш да намалиш риска от болести сред нас.
Вярно, генетичният им запас тук бе съвсем ограничен. Имаше, разбира се, известни отличия. Чарибил, например, притежаваше крехкото телосложение и нежните черти на ориенталка, макар на ръст да бе колкото Корбел. Ала някои белези оставаха неизменни: бледа кожа, широки плоски гърди, полугола глава, мъхеста коса над веждите…
Тя се изправи неочаквано.
— Корбел, ела в оргийната. Имаш нужда от разтоварване. Може би те подтиска раздялата с твоето племе? Или се боиш от онази старица и нейния бастун?