— Почакайте малко. Защо не са го сторили още тогава?
Крайхайфт сви рамене.
— Кой би могъл обясни постъпките на Момичетата? — намеси се Скатхолц. — Отдавна са напуснали този свят.
— Но в никакъв случай не са били глупави. Подобна обиколна орбита създава възможност по пътя си космическото тяло да бъде отклонено. От тогава са изминали… — Разделяй на дванадесет. — …близо сто хиляди години.
— Но ние не знаем как са премествали планетите. Може би обиколната орбита е била единствената възможност?
Корбел стана. Протегна се, после се подпря на гладката скала отзад, върху която се бе излегнала котешката опашка.
— Не ми харесва тази работа. Пак не извадих късмет. Една дребна промяна в курса на кораба и щях да пристигна сто хиляди години по-рано, или по-късно. Защо трябваше да се появявам точно за голямото треперене?
Гординг му се присмя.
— Не е ли късмет да си жив в подобен исторически момент?
— Ами да! — извика Скатхолц.
Корбел се изчерви.
— А може би легендата означава нещо друго?
— Не е изключено. Но подробностите липсват — каза Скатхолц.
— Ясно. Момичетата са разбрали, че изходът е предрешен. Търсели са начин да си отмъстят… но защо в небето? Би трябвало да са изгубили властта си над него. В противен случай щяха да преместят Земята на старото място, далеч от Юпитер, където няма да получава толкова много топлина. Съмнявам се, че са били в състояние да запратят луна по Земята. По къса или обиколна орбита.
— Така или иначе, луната се приближава — рече Крайхайфт.
Но Скатхолц махна с ръка:
— Остави го да говори.
— Казах ли ви какво научих от Мирели-Лира? Тя… — той се оплете в търсене на подходящата дума и продължи: — …измъкнала се е от нулевото време заедно с близо хиляда затворника. Някои от тях са оцелели, докато се доберат до новото място. Твърдеше, че Момчетата ги взели при себе си, но тя избягала.
— Нещо загуби нишката на мисълта си — забеляза Крайхайфт.
— Не, всичко съвпада. Виж, ако Момичетата наистина са били разбити, едва ли са можели да сторят нещо. Но биха могли да унищожат всички дикти, в случай че Момчетата ги държат на едно място!
Още докато произнасяше тези думи, той осъзна че е прав. Всички го бяха осъзнали… а умовете им превъзхождаха неговия. Без дикти нямаше да има повече Момчета. Само една топяща се популация от безсмъртни, изчезващи един по един, от нещастни случай, или от скука. Или по Божията воля.
— Твоята Мирели-Лира — поде Скатхолц, — е успяла да избяга защото са останали твърде малко Момчета, за да я преследват. Гледали са на диктите като на опитомени диваци, престъпници от далечни, отминали времена — той се изсмя горчиво. — Както и да е — луната идва. Дали в резултат от действията на Момичетата или не — тя е в състояние да ни унищожи. Дори да ни подмине… — той заговори с такава скорост, че Корбел едва следеше мисълта му… присъединиха се и другите… по-бързо и по-бързо. Внезапно Момчетата станаха и напуснаха кръга. Останаха само Корбел и Гординг.
За един кратък миг Гординг позволи на гнева си да излезе наяве… и след това лицето му се отпусна.
— Виждаш ли какво се получава — поде Гординг. — Момчетата не желаят да обсъждат каквито и да било важни въпроси с един дикт.
— За какво, всъщност, ставаше дума?
— Трябва да вземат решение. Ако луната се блъсне в планетата, това би означавало край на света. Но дори да ни подмине отблизо, все още не се знае, какви ще бъдат последствията. Земетресения, гигантски приливни вълни.
— Разбирам. А Диктаград е разположен на самия бряг. Ще се наложи да ви преместят.
— Да ни преместят, но как? И къде? Няма да ни пуснат на свобода. Ние сме тяхното безценно съкровище, техният единствен източник — в гласа на Гординг се долавяше яд.
Може би сега е моментът?
— Биха могли да вземат само жените и да ги чифтосат с децата-момчета. Ще чакат, докато се роди новото поколение. Пък и какво друго им остава, след като първата група, която са взели за разплод, се е състояла от рецидивисти и отявлени престъпници…
И неочаквано, с непредвидена бързина, Гординг се хвърли с потегнати ръце към гърлото му.
Корбел се отблъсна от скалата и напъна мишци, опитвайки се да се отскубне от хватката на стареца.
Изненадана в съня си, котешката опашка подскочи уплашено. Корбел я сграбчи машинално, търсейки защита.
Гординг се препъна, просна се на земята и отново скочи, протегнал ръце и завладян от жаждата да убива. Но не беше достатъчно бърз. Корбел запрати котешката опашка право в лицето му. Животното впи зъби в шията на Гординг. Корбел се възползва от моментното преимущество и нанесе съкрушителен удар в брадичката на своя противник.