Очевидно и това селище беше една чудесно разположена клопка.
Ако някой дикт реши да проследи Момчетата от Диктаград, ще трябва да заобиколи селцето по стръмните стени на клисурата, неминуемо оставяйки след себе си следи. А по-нататък го очакваше само пустош.
В единия край на моста бе разположена „телефонна кабина“. Мостът беше широка арка от бетон или нещо по-добро, а подпорите му бяха изящно оформени. Той бе единствения признак на цивилизованост, сред иначе примитивните постройки на селцето.
С рибата им поднесоха хляб и жито, вероятно доставени през „телефонната кабина“. Дали наистина идваха от там, или кабината бе поредната клопка?
Нечий глас прошепна в ухото на Корбел:
— Няма да ти позволим да използваш прилатсил.
Корбел се обърна и впери навъсен поглед в лицето на досадника. Та той дори не гледаше към кабината.
Момчето беше от местните, албинос, с розови очи и скулесто лице. Когато клякаше до Корбел се подхлъзна. Набедрената му превръзка беше от лъвска кожа.
Трябва да беше съвсем млад. Корбел вече бе понаучил някои неща. По-възрастните Момчета никога не се хвалеха с ловните си подвизи, нито пък биха проявили подобно неумение. Момчета го погледна от близо и са захили.
— Можеш да опиташ, ако желаеш. Но ние ще те спипаме.
— И да не ме спипате, те ще ме спипат — отвърна Корбел. Питаше се, какво ли е измислил Крайхайфт за „наказание“. По дяволите, този Крайхайфт. Преди да се спусне обещания меч, Корбел ще се е превърнал в топка от нерви.
— Излъга ме — каза златокосото Момче. — Мислеше за кабината. Ще съм там, когато дойде мига за наказание.
— Садист — промърмори Корбел на английски.
— Предполагам значението на думата. Не. Ние не предизвикваме болка за собствено удоволствие, а за поука. Твоята болка ще е поучителна не само за теб, но и за нас. — Момчето преглътна шумно слюнката, с което издаде че лъже, и се надигна.
И за какво бе всичко това? Корбел предполагаше, че ще го убият веднага щом Гординг си възвърне младостта. Знаеше прекалено много. Или може би само ще му промият мозъка? Той потрепери. И това също беше един вид смърт.
Не взеха със себе си провизии. Едно от децата остана зад тях. Придружаваха ги половин дузина местни жители, включително и албиносът.
В този участък континенталният шелф беше значително по-широк и съвсем оголен. Денят клонеше към своя край, когато стигнаха първите плодни дръвчета и царевични ниви. Разположиха лагера сред царевичака.
На третия ден минаха покрай едно по-голямо племе. Двете племена, на Крайхайфт и на Тсилиуиип се смесиха и размениха вести. Тсилиуиип имаше доста странен вид, дундест здравеняк с мрачно лице, класически побойник, само че съвсем белокос. Не издаваше никакви заповеди и почти не разговаряше. Когато племето му потегли, взеха със себе си двамина от хората на Крайхайфт и две деца.
От време на време зърваха в далечината единични човешки фигури.
— Самотници — обясни Скатхолц. — Уморени са от общуване с околните и се усамотяват за известно време. Крайхайфт го е правил шест пъти.
— Защо?
— Може би за да разберат дали все още държат на себе си. Или пък, дали биха могли да оцелеят сами. А може да им е омръзнало да приказват. Нищо чудно и Тсилиуиип скоро да се усамоти. Имаше нещо в него. Да знаеш, Корбел, че се смята за проява на лош вкус да разговаряш със самотник, да му пречиш или да предлагаш помощта си.
Продължиха напред през избуялата царевица. В ранния следобед, недалеч от тях премина стадо миниатюрни бизони, десетки хиляди на брой, които покриха равнината като мравуняк и изпълниха въздуха с грохот. След близо половин час достигнаха дирята от преминалото стадо — изпотъпкана земя, смачкана царевица и един повален от старост бизон. Корбел виждаше лешояди за пръв път. Лешоядите си бяха всичките.
Скатхолц промени маршрута на групата така че да преминат през разрушения град. Земетресение, или някое от оръжията на Момичетата беше сринало по-голямата част от сградите, а времето бе изгладило острите ръбове. Корбел забеляза няколко затрупани от пясъка обществени прилатсил, но реши да не им обръща внимание. По нищо не личеше руините да са обитавани.
Ала на отвъдния край на града забелязаха временен лагер на Момчета. Племето на Крайхайфт се присъедини към тях, добавяйки от своите запаси към вечерята. Корбел остана изненадан от онова, което бяха пригодили за казан.
Върху четири масивни камъка около огъня бе поставено прозрачно, вдлъбнато навътре парче стъкло с назъбени краища. Нямаше съмнение, че импровизираният казан всъщност беше част от прозрачен похлупак на сфероидна кола.