На четвъртия ден срещнаха две племена, присъединиха се към тях за малко, сетне продължиха по пътя. С втората група поеха и последните две деца. Корбел все се чудеше, дали всичко това има някаква връзка с неговото положение. Има неща, които не се правят пред децата.
Гординг вече с лекота поддържаше темпото. Нищо чудно старецът да се втурне да бяга, ако възникне подобна необходимост… но и това не би му помогнало. Момчетата така или иначе бяха по-бързи. А Корбел се нуждаеше от солиден транспорт.
„Телефонните кабини“ не можеха да го изпратят достатъчно далеч. Макар и подходящи за игра на криеница в града, те не можеха да го дарят с желаната свобода, освен ако не успееше да се включи във веригата за екстрено транспортиране, която му бе начертал Скатхолц. Колата при всички случай предоставяше по-добра възможност. Или… какво ли са използвали Момчетата при строежа на Диктаград? Гигантски хеликоптери? Някакво масивно летателно тяло.
Каквото и да беше, нямаше да го открие извън пределите на града. Може би ги имаше само в Сараш-Зилиш. А когато стигнат там ще е твърде късно — косата на Гординг ще е почерняла отново.
Беше късен следобед на петия ден. В далечния край на царевиците един самотник бе излязъл на лов. Притичваше, сетне се прокрадваше, отново се втурваше в бяг и пак се изправяше — изглеждаше доста изтощен. Но и кенгурото, което преследваше, бе изморено. Подскачаше, сетне се обръщаше назад, отново скачаше, хвърляше уплашен поглед към приближаващия се преследвач и пак побягваше. Накрая замря, очаквайки покорно участта си.
Племето на Крайхайфт пое встрани за да не смущава усамотението на ловеца. Но самотника очевидно имаше други планове. Той разпори кенгурото, метна го на рамо и пое косо през царевичака, за да се присъедини към колоната.
Имаше ужасно мръсен вид. Раната, където го бе ухапало кенгурото кървеше. Беше изгубил набедрената си превръзка. Но на лицето му цъфтеше усмивка, зъбите му блестяха през мърсотията а устата му бърбореше като телетипна машина. Корбел успя да схване част от думите му. Самотникът беше излязъл сред пустошта в края на миналата дълга нощ и от тогава бе видял различни земи, вършил бе невероятни неща и се бе любувал на чудеса… наблюдавал бе изкусното умение на стадата от кчинт да се прикриват и знаеше за тях много повече от Момчетата… в този миг той забеляза Корбел и речта му секна.
Корбел се помъчи да разбере онова, което Момчетата разказваха на самотника за него. Множеството непознати думи и внезапно рукналия дъжд провалиха надеждите му. Но странникът беше изумен от чутото.
Когато следобедният дъжд спря, на хоризонта се появиха очертанията на издигащи се в небето подпорни кули на градски купол.
Вдигнаха лагера на около час път от чертите на града, който изглеждаше съвсем запазен. Самотникът бе измил косите си, които се оказаха кестеняви, с единични бели кичури. Намерил бе и подходящ плат за набедрена превръзка. Не млъкна през цялата нощ. Затова ли Момчетата ставаха самотници? Защото нямаше за какво повече да говорят?
Корбел спа лошо. Кулите се издигаха като зъбери към звездното небе. Ако можеше да избяга, да достигне града сам… Но всеки път, когато се оглеждаше, някой го наблюдаваше. Сякаш четяха мислите му…
5
Пархалдинг беше по-голям от Сараш-Зилиш. Влагата и ръждата бяха оставили своите следи… а тревата, дърветата и храстите бяха взели своето. Повечето от сградите изглеждаха непокътнати. Плоските им покриви бяха окичени със зелени шапки. По стените им пълзяха лиани и бръшлян. На места се виждаха пшенични класове или царевици. Имаше и плодни дръвчета, отрупани с дарове на природата.
Корбел откъсна нещо, което приличаше на мъхест лимон. Плодът беше съвсем сладък, а сокът напомняше вкуса на лимонада.
В сравнение със Сараш-Зилиш Пархалдинг беше един изоставен град. Очевидно никой не беше се погрижил за него.
Загледа се в гъстия храсталак, опасващ далечния край на една сграда. Нещо блестеше зад него, Корбел напрегна очи и като че ли долови очертанията на скритата под клоните сфероидна кола. Дали е повредена? Корбел се озърна, погледна към Гординг и в същия миг старецът изви глава встрани. А останалите — бяха ли я забелязали? Момчетата не пропускаха нищо…
С навлизане в града племето сгъсти колоната. Сякаш се бояха от присъствието на древни духове. Вървяха в плътна маса, в чиято среда се намираше Корбел и той почувства, че го завладява страх.
Пред тях се издигаше висока сграда — без бръшлян по стените, нито зелена растителна шапка. Корбел мигом разпозна очертанията й — болница.