— Ужасно. Ами ако Гординг е използвал прилатсил без да го разберете?
— Не може — усмихна се Скатхолц. Той посочи картата на стената. — Това е картина на света, нали? Стара, създадена в онези времена, когато част от планетата е била покрита с лед.
— Да. Мога ли да използвам копието ти?
Предположението му беше доста рисковано, но искаше да разбере какво ще последва. А това, което последва бе, че Скатхолц му подаде копието си. Двете Момчета си бяха отишли, но в поведението на Скатхолц и Крайхайфт не се долавяше скрито напрежение. Корбел посочи с дръжката:
— Тези планини тук са Хималаите. Високо сред тях има долини, където е доста студено. Когато бях в орбита, забелязах някои участъци покрити с растителност. На север, ето тук, край Охотско море, имаше данни за използване на енергия за промишлени цели. Възможно е да са машини, работещи автоматично, но все пак…
— Или да са Момичетата. Няма ли да е твърде топло за тях? Не, полюсът е доста близо. А ти, Корбел, как смяташ?
— Не зная. Защо ще чакат толкова дълго? И как биха могли да построят космически кораби?
— Не знаем как се строят космически кораби — Скатхолц се загледа през счупения прозорец към мястото, където трябваше да се появи тайнствената планета. — Ако на пътя ни се е изпречил Уран, безсилни сме да го спрем. Но в случай, че Момичетата наистина го направляват, тогава какво са намислили? Да го стоварят върху нашия свят? Да променят климата и възвърнат изгубените територии? Ти познаваш Момичетата, Корбел.
— Познавам жените-дикта.
— Възможно е някъде на планетата все още да живеят Момичета. Как мислиш, не михме ли могли да окажем натиск върху тях? Или не разполагаме с нужното време? Крайхайфт…
Корбел зърна някакво движение надолу по улицата.
— Вземи си копието — рече той и го подаде.
Скатхолц се обърна и протегна ръка. Застанал така, той не забеляза онова, което Корбел виждаше ясно: сред дърветата се носеше сферокола, тя сви към тях и забави.
Крайхайфт обаче изглежда бе прочел нещо по лицето на Корбел, защото подскочи и извика:
— Тревога!
Скатхолц се огледа стреснато.
И тогава Корбел скочи през прозореца.
Реакциите на Момчетата бяха невероятно бързи. В мига, когато краката на Корбел прелитаха над назъбеното стъкло, дръжката на копието се заби в глезените му и го завъртя. Той сви колене към гърдите и се приготви за сблъсък със земята. Вместо на глава, както очакваше, стовари се на рамо в буйната царевица. Скатхолц летеше след него от прозореца, разперил грациозно ръце. Корбел се претърколи, изправи се и се втурна да бяга.
Крайхайфт запрати след него мачетето си. Желязото го блъсна отзад и отлетя встрани.
— Спри, или ще умреш! — извика Крайхайфт.
— Чакай! — кресна някъде близо зад него Скатхолц. — Той знае нещо.
Корбел се понесе напред.
Сфероидната кола бе спряла пред входа. Покрита бе с разкъсани лиани и бръшлян, а вътре се белееше брадата на Гординг. Той се пресегна и отвори вратата. После я подпря с пръчка. Защо ли?
По дяволите, нямаше време. Хвърли се вътре, удари се в тапицерията и се огледа.
Скатхолц беше по петите му, но неочаквано застина ужасен. Корбел хлопна вратата в лицето му.
Корбел си спомни за пръчката на вратата. Гординг сигурно я бе използвал за да опъне нишка през вратата. Малко невнимание и можеше да изгуби ръката си. Но всичко бе завършило благополучно.
— Тръгвай! — извика той.
— Не знам комбинациите.
— Ах, ето… — Корбел притисна пет пъти фигурата, наподобяваща пясъчен часовник. Това беше първото, което му хрумна и идеята беше добра: Щабът на Световната полицейска служба в Сараш-Зилиш.
Колата се люшна напред.
Корбел се озърна тъкмо на време, за да изгледа учудената физиономия на Скатхолц. Момчето беше изгубило копието си. Не се виждаше никъде около него.
От краката на Корбел се стичаше кръв и попиваше в меката тапицерия. Нищо не можеше да направи. Не разполагаше дори с чисти превръзки за раните.
— Навий нишката около камъка — заръча му Гординг. — Побързай, преди да си се порязал.
Корбел се подчини. Нишката бе тънка като паяжина и едва се забелязваше. Колата се залюля встрани, заобикаляйки дървета, храсти и всякакви попътни препятствия.
2
Колата, с която избяга от Норна, беше съвсем безшумна, ако се изключи полъха на вятъра. Но движението на тази беше придружено с ниско, едва доловимо бръмчене.
— Колко стар е този… чипъл? Дали е в добро състояние?
— Не мога да поправям чипъли. Но вероятно е снабден с предохранителни механизми. Момчетата, които са ги построили, са очаквали да живеят вечно. Къде отиваме?
— В Сараш-Зилиш, където Момчетата прекарват дългата нощ. Там има машини, които могат да ни послужат. Но дали ще срещнем и Момчета?