— Всичко ще разбереш като открием тайната на безсмъртието — рече той.
Гординг втренчи поглед в него.
— Знаеш ли, мисля че си прав. Би трябвало да се освободим от Момчетата. Да отглеждаме свои деца и да ги правим безсмъртни. Така с течение на времето броят на жените и мъжете ще се изравни. Но… — той се усмихна. — Ще трябва да минат векове.
Завесата на дъжда се носеше право към тях сред житата. След миг удари предното стъкло. Корбел повиши глас за да надвие шума на бурята и гръмотевиците.
— Опитвали ли сте да избягате?
— Изпращахме разузнавачи. Предимно по-млади мъже, някои току що върнати от Момчетата. Не бяха надарени с особена мъдрост, но затова пък приличаха на истински Момчета, след като премахнеха окосмяването по телата си. Някои се връщаха, но спомените им бяха отнети. Може би и останалите щяха да се върнат, ако можеха. През дългата нощ изпратихме и група жени. Нито една не се завърна.
Дъждът трополеше по кожуха на двигателя.
— А не сте ли обмисляли бягство по море? — поинтересува се отново Корбел.
— Разбира се, но как да скрием от Момчетата плавателния съд? Корбел, ти си бил отвъд океана. Има ли там земя? Има ли живот, или е твърде горещо?
— Живот има, но растителността не е толкова буйна, нито плодородна. Някои от плодовете стават за храна, разбрах го, защото Мирели-Лира ме храни известно време с тях. Макар и непоносима, горещината не е убийствена. И, знаеш ли, видях плавателни съдове, толкова големи, че да поберат целия Диктаград. Друг е въпроса дали все още могат да плават.
— Къде?
— На стария морски бряг, не повече от ден път от морето.
Гординг предъвка получената информация.
— Има три пречки. Първо — да се откара плавателния съд до морето. Второ — рискът Момчетата да ни заловят. Третата и най-голяма — какво ще разкажем на хората, когато остареят? Че сме им отнели вечния живот? Корбел, можем да се прехвърлим отвъд океана само след като открием тайната на безсмъртието.
— Да знаеш как ме е яд. Та аз мислех, че съм я открил. Каква брилянтна идея! Всички факти сочеха към котешките опашки… Слушай, не искаш ли да опитаме само още веднъж? Една малко ухапване. Може би има значение дали е от мъжки или женски екземпляр, или пък оказва влияние оцветката на козината? Не, Момчетата едва ли биха позволили на елексира да се разхожда свободно по улиците на Диктаград.
— Може и да се съглася. Залогът е особено висок. Отдавна да си умрял, ако не беше успял да откриеш елексира.
Корбел се остави на меката тапицерия да го обгърне. Шумът от блъскащия по корпуса дъжд го успокояваше, напомняше му за домашния уют. Не след дълго заспа.
А в съня бягаше и бягаше.
3
Събуди се в мига, когато внезапно полетя напред. Нещо меко избухна в лицето му и го отблъсна. Налягането го притисна назад и тялото му се завъртя. Опита се да стане, но откри че дори не може да помръдне с пръст. Опита се да извика, ала в гърдите му нямаше капчица въздух!
Кошмар! Носеше се надолу по болничните коридори, задъхан — открехна вратата на телефонната кабина в шахтата — не работеше! Изтича навън, огледа се за друга кабина, сви зад ъгъла и пред него застана Норна! Парализата обхвана диафрагмата му, клепачите му се склопиха, изгуби равновесие и направи отчаян опит да закрещи. Бастунът!
Но крясъкът му прогони… прогони онова, което притискаше лицето му. Изпъшка и успя да поеме глътка въздух. Притискаше го мека, податлива материя. Така, а болницата беше далеч в миналото.
Имаше чувството, че лежи наопаки.
Чакай да си спомни, седяха с Гординг… в колата… Натискът отпред отслабна. Той се изправи, като се тласна с длани. Това което го притискаше поддаде като балон. Опипа с ръце встрани, докосна вратата, хвана дръжката. Завъртя я. Измъкна се от притисналия го балон, свлече се встрани и накрая падна на глава.
Колата лежеше преобърната в смачканата пшеница. Зад нея се виждаше дълга разпокъсана диря. Гординг стоеше отзад и разглеждаше подаващото се под кожуха на двигателя копие.
— А аз си мислех, че съществува предпазен механизъм — промърмори той.
Корбел почувства внезапно облекчение. Думите напираха в гърлото му.
— Напоследък доста ни вървя в измъкванията. От една бъркотия към друга. Божичко, ако и това не е кошмар! В един момент дори ми се стори, че времето се е върнало назад и отново бягам от Мирели-Лира.
Гординг вдигна поглед към него.
— Взела ти е акъла, тая старица.
— Така си е. По-лоша е от Момчетата дори. Като си спомня само, тръпки ме побиват. На всяка крачка в града имаше прилатсил, но нямах и най-малка представа къде се е спотаила и ме дебне. Единственото, което ми оставаше, бе да се пъхна в първия срещнат прилатсил, да набера някой случаен код, и пак и отново, а някои от тях отказваха да функционират. А през цялото това време тя просто е следила сигнала от моя шлем! Сигурно и досега е в нея. Е, поне така се надявам.