Предводителят на чергарите не се хвана на тази въдица. Въпреки уважителната интонация, думите на Язон го разяриха, защото той наистина не беше свикнал да отговаря на въпросите на тези, които считаше за по-слаби от себе си. А такива за него бяха всички.
— Мерзавец! — изрева Темучин. — Нищо не си разбрал! Продължаваш да се мислиш за нещо! — И като се обърна към воините си, изкомандва: — В тъмницата! — след като помисли, добави: — И двамата в тъмницата!
Тази секундна пауза стигна на Язон да обмисли много неща. Тъмница? Нещо ново за цивилизацията на конните варвари! И тъмницата добре се връзваше с брезовите стълбове и датския език и навярно беше онова недостигащо звено, което Язон отдавна търсеше. Повече от всичко на света той искаше да попадне в тъмница, особено заедно с Мета. И без да даде възможност на свестяващата се в този момент Мета да направи или каже каквото и да било, той се развика с колкото може по-тънък и изплашен глас:
— Само не в тъмница! Не-е-е! Само не в тъмница! Прости ми, велики Темучине! Не трябва в тъмница. Защо такова наказание?! На всичко съм готов! Само не това-а-а!
Язон крещя, докато Темучин със злорада и презрителна усмивка на уста не повтори заповедта си с красноречиво пренебрежителен жест. След това се обърна, закрачи обратно и без да оставя никаква надежда на пленниците, подхвърли през рамо:
— Да ги изядат плъховете!
Какви плъхове имаше предвид остана неясно, защото на планетата Щастие имаше племе с такова име, което пък да има канибалски наклонности. Язон, разбира се, не се страхуваше от каквито и да било плъхове — нито от онези, нито от истинските. Той просто надхитри Темучин. Вождът на всички племена беше мъдър, но се хвана лесно на изтъркания номер.
Отвързаха ги и ги поведоха между шатрите към другия край на лагера, където на утъпканата от хора и моропи земя лежеше голям дървен щит с неизвестно предназначение, охраняван от двама воини. Дървото, разбира се, бе много ценно за чергарите, но не чак толкова, че да сложат стражи до десетина сковани дъски. Недоумението на Язон бързо се смени с учудване от собствената му недосетливост и тя можеше да се обясни само с умората, побоите и отвратително стегнатите въжета. Воините вдигнаха щита и под него се видя обикновена дървена стълба, водеща към подземие. Язон беше първият, когото побутнаха навътре.
Всеки, който поне веднъж се е опитвал с вързани ръце и крака да слезе по стълба в яма, не би питал какво се случи с Язон по-нататък. Той само се надяваше да не лети десет метра. Много болеше, но все пак успя да се приземи в ухаещата на гнило и мухъл локва на дъното на подземието, да се извърне и да стегне мускулите си така, че да посрещне приземяването на Мета с минимални телесни повреди и за двамата. Доста добре се справи. В следващия миг стълбата беше издърпана нагоре и люкът се захлопна с грохот. Стана абсолютно тъмно и в това нямаше нищо чудно. Язон беше забелязал, че капакът е напаснат отлично към рамката и даже е обвит с кожа за уплътняване.
Ако се съди по шума отгоре, върху щита беше стоварено нещо тежко, вероятно камък или желязна наковалня. Това беше несериозна преграда за такива пленници като Язон и Мета, но варварите изглежда наистина не предполагаха сериозна възможност за бягство на затворниците. Нещо особено ги чакаше в мрака — не просто бавна смърт от заседяване и студ. Не можеше чергарите да не знаят, че всяко въже рано или късно може да бъде развързано. Най-важното тук не беше въжето. Тъмницата се считаше за специално, може би омагьосано и безусловно много страшно място. Трябваше колкото се може по-скоро да разбере защо.
Фенерчето май беше оцеляло, но да го извадят с вързани ръце беше невъзможно. Значи първо трябваше да освободят ръцете си. В краен случай можеха да прегризат въжетата един на друг, но Мета имаше по-добра идея. Тя докопа със зъби пропуснатото при обиска малко джобче, в което държеше козметични принадлежности. Между тях имаше малко, безобидно на пръв поглед дамско огледалце, под чиято пластмасова периферия обаче се криеше остър като бръснач метален ръб. Наложи се да се повъргалят в калта, да попъшкат и да се порежат един-два пъти, но след няколко минути вече изучаваха своя нов затвор.
Не успяха да открият нищо наистина опасно. Пещерата, изкопана в земята отдавна неизвестно от кого и защо, беше укрепена срещу срутване с дебели насмолени греди. Простираше се на двадесет метра, като се започне от стълбата, а таванът беше с височината на пирянец, но постепенно се снижаваше дотолкова, че принуждаваше в далечния край да се стои на четири крака. В тъмните ъгли процвърчаваха някакви уплашени зверчета, но те едва ли бяха страшни плъхове, способни да изядат жив човек. Единствената неприятна находка бяха двата побелели от времето човешки скелета, по чийто вид беше трудно да се отсъди дали са останки на затворници, или просто кокали, хвърлени тук, за да плашат. Нито кошмарни отрови, нито ужасни гадини или насекоми, нито прочутите плъхове — абсолютно нищо, което би застрашило живота в този момент.