— Най-после! — въздъхна Язон.
И се усети, че съжалява за липсващия си пистолет. Но защо ли? Андроидът беше без оръжие и като че ли нищо наоколо не изглеждаше заплашително.
— Как се казва вашият стопанин? — заинтересува се Язон.
— Доктор Солвиц — отвърна андроидът.
— А кой е доктор Солвиц? От коя планета е? — Язон искаше да узнае колкото може повече, докато вървят по дългия тунел.
— Не разбирам въпроса — каза андроидът. — Доктор Солвиц от тази планета.
— А как се нарича тази планета?
— Планетата на доктор Солвиц, или просто Солвиц.
Кръгът се затвори — от такъв истукан не можеш да измъкнеш много информация. Но Язон все пак продължи да разпитва:
— А в коя звездна система е разположена планетата Солвиц?
— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос — равнодушно съобщи андроидът.
Язон заобмисля какъв друг въпрос да зададе, без да рискува да получи подобен „съдържателен“ отговор, но в този момент пред тях се отвори врата. Двата транспортьора влязоха в тесен коридор, където вече бе невъзможно да се движат редом, а само един след друг. Кой знае защо андроидът увеличи скоростта си и след няколко минути стремително криволичене по тунелчета и преходи спряха пред голяма врата от истинска дървесина. Очевидно по-нататък по прищявка на доктор Солвиц трябваше да се движат пеш или пък точно тук се намираше кабинетът на доктора.
Язон почти позна. Зад вратата, отворена с ръка от андроида, имаше разкошна просторна приемна, обзаведена в малко архаичен стил.
— Сядайте — предложи андроидът, като посочи редицата меки кресла покрай стената.
Посочи вратата в дъното и добави:
— Трябва да влезете там. Но господарят сега е зает. Трябва да изчакате.
Самият робот седна на секретарското бюро и като включи допотопен на вид персонален компютър, започна да набира нещо. Пръстите му хвърчаха по клавиатурата с недостъпна за човека скорост. Това зрелище бързо омръзна на Язон. Стана и започна да се разхожда покрай стените, като изучаваше окачените по тях картини. Доктор Солвиц имаше наистина респектираща колекция. Наред със съвременните шедьоври на холографичното изкуство висяха прекрасни яростни платна на представители на космическия романтизъм, даже няколко произведения от древни земни майстори. Накрая и тази галерия умори Язон, той тихо доближи зад андроида и надникна през рамото му в екрана на компютъра. Андроидът, изключил звуковите ефекти явно за да не пречи на госта, играеше на обикновена детска „пуцалка“. Тези игри както и преди бяха популярни във всички компютъризирани светове. Но Язон не бе предполагал, че с тях могат да се забавляват и андроидите.
— Извинете, доктор Солвиц там ли е? — реши да уточни Язон.
— Да, но сега е зает — безучастно отвърна роботът-секретар, без да прекъсва нито за секунда разстрела на чуждопланетни същества в някакво ниво на сложност, абсолютно недостъпно за човек. — Почакайте.
Язон почака още половин час. След това стана и решително тръгна към вратата.
— Не правете това — каза андроидът, без да се обръща. — Забранено е да се отваря вратата без разрешението на доктор Солвиц.
— Така ли? И колко време ще чакам неговото разрешение? — все още спокойно, но вече готов да кипне, рече Язон.
— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос.
— Пък аз не съм упълномощен да чакам повече — язвително отвърна Язон, като ясно си даваше сметка, че роботът няма да може да оцени хумора му.
Андроидът прецени обаче друго. Язон още не беше дръпнал дръжката към себе си, когато добросъвестния секретар прекоси приемната със стремителен скок. При тази скорост окото не улови движението и се създаде впечатлението, че андроидът просто е изчезнал от мястото си зад бюрото и възниква от небитието тук, до вратата.
Да се биеш с андроид е безнадеждна работа. Изваждаха ги от строя по друг начин. Язон мъчително си припомняше как го правеха — не можеше да си позволи грешка. Е, май че си спомни. Приятели курсанти го бяха обучили на този трик отдавна, когато току-що беше напуснал родната планета с дългото и странно за мнозина име Поргорсторсаанд и постъпи в школата за пилоти на Скоглио. Заобикаляйки закона и за икономия, старите модели андроиди се използваха за чистачи, защото и без друго не ставаха за охрана на военизираното училище. За да се обездвижи робот беше нужно да го погледнеш съсредоточено и да кажеш: „Нещо не е в ред с дясното ви око“. Андроидът автоматично вдигаше ръката си и докосваше окото си с десния показалец-анализатор. В този момент трябваше рязко да го ударите по ръката, така че пръстът да хлътне в очната ябълка поне до втората става. Засягаха се някакви вериги и поне за три минути роботът напълно се изключваше. Разбира се, този номер минаваше само при андроиди от старото поколение, които нямаха специален блок за защита от умишлено причиняване на повреда. Но си струваше да опита.