Но точно там я чакаше засада. Е, какво пък? Та те още не знаеха с кого си имат работа! Живи, т.е. функциониращи врагове Мета не оставяше след себе си. Докато си пробиваше път през лабиринта от преходи и зали, тя по-скоро интуитивно, отколкото логически, се опитваше да се движи все напред и надясно. Почти на всеки завой я пресрещаха роботи. Някои бяха въоръжени и откриваха огън, обаче едва когато вече бяха улучени, така че куршумите им не стигаха целта си. Мета се носеше към свободата си като куче, доловило миризма и водена от някакво шесто чувство. Което също си беше кучешка черта. А миризма наистина имаше — в стерилно неутралния въздух все по-отчетливо се усещаше наличие на озон, морски пари с тънък привкус на йод и едва доловим през лютивия дим от изстрелите аромат на свежа зеленина. Тя беше на верен път и сразяваше наляво и надясно андроидите, така че наоколо хвърчаха само зелени пръски. Боят в тесни коридори, стълби и асансьори не беше новост за Мета, а интуицията й, както винаги, не я излъга. Стигна до изхода. Не съвсем навън, но още по-добре — излезе в голям хангар, където стояха два еднакви космически катера.
— И какво мислиш за всичко това? — попита Язон, след като й разказа своята история.
— Мисля, че трябва колкото се може по-бързо да се измъкваме нагоре.
— Да кацнем на външната обвивка и да търсим отвор към космоса?
— Ами, да. Най-вероятно — предположи Мета, — отвор, за какъвто говориш, има един-единствен — този, през който ни вкараха тук!
— И мислиш, че не го охраняват?
— Разбира се, че го охраняват, но сега имаме оръжие. И сме заедно.
— Високо ценя твоята храброст, скъпа — произнесе Язон колкото се може по-сериозно. — Но какво ще правим, когато се окажем в открития космос с малки катерчета и гориво, колкото за една астрономическа единица?
— Тогава ще му мислим — заяви Мета решително.
— Съвсем пирянски отговор! — не скри иронията си Язон. — Може би все пак преди това без да напускаме планетата трябва да се опитаме да разберем къде сме?
— От кого? — тъжно се усмихна Мета и погледна Язон, сякаш бе малко дете.
— От доктор Солвиц.
— Знаеш ли… Струва ми се, че тук отдавна няма никакъв доктор Солвиц. Това е една огромна лудница за андроиди. И от тях нищо не можем да научим.
— Възможно е — замислено каза Язон. — Възможно е да си права, макар че в момента говорят емоциите ти. Но разбери, че трябва да се опитаме… — и добави колебливо — например да потърсим голям сериозен кораб. Не може такава планета да няма свой междузвезден транспорт.
— Съгласна съм — кимна Мета, — но големият кораб сигурно е на орбита, а не тук.
Това беше силен аргумент.
— Почакай! — Язон сякаш изведнъж се събуди. — Ама ние още не сме се опитвали да се свържем с орбитата.
— Аз опитах — спокойно каза Мета и Язон за пореден път се учуди на необичайната ситуация. Нещо ставаше с него, щом Мета за кой ли път се оказваше един, даже два хода пред него.
— И какво? — попита той вяло.
— Няма връзка. Радиовълните не минават през скалите, или каквото е там — това го разбирам. Но аз изпращах и псиграми, като захраних своя транслатор от бордовата мрежа на катера. Пси-импулсът също не минава. Представяш ли си какво означава това?
— Трудно! Съществуването на планети с двойна обвивка теоретично се е допускало винаги, но не съм чувал да е открита нито една такава. И затова…
— Какво затова? — прекъсна Мета мълчанието, настъпило след недовършената фраза.
— Помниш ли като ти казах, че там, в степта, нищо не е истинско? Та сега вече разбирам — това е изкуствена планета. Просто нечия гигантска космическа станция. Такива са били строени едно време, много отдавна. Само че не предполагах, че може да бъде с такива размери.
И отново Мета беше с един ход пред него:
— Язон! — тихо възкликна тя. — Нас никога не са ни местили нито в пространството, нито във времето…
Тя не довърши, но Язон вече сам се досещаше: те просто се намираха под ледената броня на астероида — обект 001!